„Какво семейство само! Събирай си нещата, тръгваме си. Тук повече няма да стъпя.“ – Един семеен обяд, който преобърна живота ми

„Събирай си нещата, тръгваме си. Тук повече няма да стъпя.“ Гласът на мъжа ми, Димитър, прозвуча като гръм в стаята, а аз стоях вцепенена до масата, с ръце, стиснали салфетката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Всички млъкнаха. Само тиктакането на часовника и тежкото дишане на свекърва ми, леля Станка, изпълваха тишината.

Беше неделя – денят, в който по традиция се събира цялото семейство на Димитър в къщата им в Банкя. Аз, Мария, бях свикнала с тези събирания – шумни, пълни с приказки за миналото, с аромата на печено агнешко и домашна баница. Но този път нещо беше различно. Още от вратата усетих хладното отношение на свекърва ми. Не ме поздрави, само ме изгледа от глава до пети и промърмори: „Пак ли си с този шал? Не ти отива.“

Опитах се да се усмихна и да не обръщам внимание. Димитър ме хвана за ръката и ми стисна пръстите – знак, че е забелязал. Седнахме на масата. Свекърът ми, бай Иван, сипваше ракия и разказваше стари ловджийски истории. Братът на Димитър – Петър – се шегуваше с децата ни, а сестра му – Галя – гледаше телефона си и едва се включваше в разговора.

Всичко вървеше нормално до момента, в който леля Станка не започна да разпитва за работата ми. „Марийче, ти още ли си на половин работен ден? Как ще изхранвате децата така? Митко трябва да работи за двама!“ Усетих как бузите ми пламват. „Работя това, което обичам“, отвърнах тихо. „И децата ни не са лишени от нищо.“

Тя се засмя – онзи смях, който те кара да се чувстваш малък и глупав. „Едно време жените не мрънкаха толкова. Гледаха си къщата и мъжете бяха доволни.“ Петър кимна одобрително, а Галя повдигна вежди: „Мамо, стига си я заяждала.“

Тогава избухна скандалът. Леля Станка започна да изброява всичките ми „грешки“ – че не готвя достатъчно често мусака за Митко, че децата ни били разглезени, че не съм достатъчно гостоприемна. Бай Иван се опита да я спре: „Станке, стига вече!“, но тя не млъкваше.

Димитър стана рязко от стола: „Мамо! Престани! Мария прави всичко за нашето семейство! Ако не можеш да я уважаваш, повече няма да идваме тук!“

Тогава леля Станка изсъска: „Ти си под чехъл! Откакто се ожени за нея, не си същият! Тя ти обърка живота!“

В този момент сякаш всичко се срина. Децата ни се разплакаха. Петър се опита да ги успокои, а Галя ме прегърна през рамо: „Извинявай за мама…“

Димитър хвана якето ми и ме дръпна към вратата. Аз стоях като вцепенена. Не можех да повярвам какво се случва. Толкова години се опитвах да бъда част от това семейство – помагах им с всичко, грижих се за тях по празници, търпях забележките и подмятанията на леля Станка. А сега всичко рухна за един обяд.

В колата мълчахме дълго. Димитър караше бавно, а аз гледах през прозореца към залязващото слънце над Люлин планина. В главата ми кънтяха думите на свекърва ми: „Тя ти обърка живота.“

Когато стигнахме вкъщи, децата вече спяха на задната седалка. Димитър ме погледна: „Съжалявам… Не трябваше да те подлагам на това.“

Поклатих глава: „Не е твоя вината. Просто… не знам дали ще мога пак да ги погледна в очите.“

На следващия ден телефонът ми звънна – беше Галя. „Мария, моля те, прости на мама… Тя е труден човек, но те обича по свой начин.“

Замълчах дълго. Какво означава любовта, ако боли толкова? Ако те кара да се чувстваш чужд в собственото си семейство?

Седмици наред избягвах всякакъв контакт със свекървата ми. Димитър беше твърд – няма да ходим повече там, докато тя не поиска прошка. Но аз знаех колко трудно е за една българска майка да признае грешката си.

Минаха месеци. Един ден получих писмо – ръкописно, с треперещ почерк:

„Марийче,
Знам, че те нараних. Не съм лесен човек и понякога казвам неща, които не мисля. Ти си добра майка и жена за Митко. Ако можеш – прости ми.
Станка“

Сълзите ми капеха по листа. Прочетох писмото няколко пъти. И тогава разбрах – прошката не е заради другия човек, а заради самия теб.

Днес още не съм решила дали ще се върна в тази къща. Но знам едно – заслужавам уважение и любов такава, каквато съм.

Понякога се питам: Колко болка може да понесе едно семейство? И струва ли си да простиш всичко само заради мира? Какво бихте направили вие?