Когато дъщерята на втория ми съпруг прекрачи границата, нямах избор освен да я помоля да си тръгне

– Не мога повече! – изкрещях, докато вратата на кухнята се затръшна зад мен. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше лудо в гърдите. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на къщата, която наследих от баба ми. В този дом бях преживяла всичко – първата си любов, първия си брак, първото си дете… и първия си развод.

Петър, първият ми съпруг, беше добър човек, но майка му – леля Сийка – беше бурята, която помете брака ни. След като се нанесе при нас, всичко се промени. Вечерно време слушах как шепне на Петър в хола: „Тя не се грижи за теб, сине. Виж каква е домакиня!“. Шест месеца по-късно подписахме документите за развод. Синът ни, Мартин, остана при мен.

Мислех, че съм приключила с драмите. Но съдбата обича да се шегува. След две години срещнах Стефан – топъл, усмихнат мъж с тъмни очи и разбито сърце от собствен развод. Беше вдовец с дъщеря – Виктория. Когато се оженихме, вярвах, че ще изградим ново семейство. Но не знаех колко трудно е да съчетаеш два свята.

Виктория беше на 17 – възраст между детството и зрелостта, когато светът изглежда или твой враг, или твой пленник. Когато се нанесе при нас, първо беше тиха и затворена. Опитвах се да я спечеля: готвех любимите ѝ ястия, канех я на разходки из Борисовата градина, купувах ѝ книги. Но тя ме гледаше с ледени очи и едва промълвяваше „благодаря“.

– Мамо, защо Виктория не иска да говори с нас? – попита ме Мартин една вечер.
– Трудно ѝ е, миличък. Всичко е ново за нея – отговорих и го прегърнах.

Стефан работеше до късно и често ме оставяше сама с децата. Виктория започна да закъснява вечер, връщаше се с непознати приятели и силен парфюм. Веднъж я чух да говори по телефона:
– Тая жена няма да ми казва какво да правя! Това е къщата на баща ми!

Сърцето ми се сви. Не беше права – къщата беше моя, наследена от баба ми. Но не ѝ го казах. Опитах се да бъда търпелива.

Една сутрин намерих Мартин разплакан в стаята си.
– Какво стана? – попитах го уплашено.
– Виктория ми каза, че съм натрапник и че баща ѝ ще ме изгони!

Кръвта ми кипна. Отидох при Стефан.
– Трябва да поговорим за Виктория. Не мога да позволя да тормози Мартин!
– Тя просто преминава през труден период – отвърна той уморено.
– Ами ние? Нашият дом? Нашето спокойствие?

Стефан замълча. Оттогава между нас се появи пропаст.

Ситуацията ескалира една вечер през декември. Бях приготвила мусака за вечеря. Виктория влезе в кухнята и хвърли чинията си в мивката.
– Не мога повече да ям тази гадост! Защо не готвиш нещо нормално?
– Ако не ти харесва, можеш сама да си приготвиш вечеря – казах спокойно.
– Ти не си ми майка! – изкрещя тя.

Стефан влезе и видя сцената.
– Какво става тук?
– Питай жена си! – сопна му се Виктория и излезе трясвайки вратата.

Тази нощ не мигнах. Чух как Виктория говори по телефона до късно:
– Ще направя всичко възможно да ги разделя! Той заслужава по-добра жена!

На сутринта чашата преля. Намерих в хола счупена рамка със снимка на мен и Мартин. Виктория стоеше до прозореца със скръстени ръце.
– Това ти ли го направи? – попитах я тихо.
– Може би трябва да си тръгнете ти и синът ти! – отвърна тя със студена усмивка.

В този момент разбрах: трябваше да защитя себе си и детето си.

Изчаках Стефан да се прибере.
– Стефане, не мога повече така. Или Виктория ще си тръгне временно от нашия дом, или аз ще взема Мартин и ще напуснем.
Той ме гледаше дълго, после сведе глава.
– Ще говоря с нея…

Разговорът им беше тежък. Чух Виктория да плаче зад вратата на стаята си:
– Всички ме мразят! Никой не ме иска!

Стефан я убеди временно да отиде при леля си във Варна. Когато тръгна, стоях на прага със свито сърце. Не изпитвах радост или облекчение – само болка и вина.

Минаха седмици в тишина. Стефан беше отчужден, Мартин все още се страхуваше да влиза в хола сам. Започнах да се питам дали постъпих правилно.

Една вечер седнах до прозореца и гледах светлините на София.
„Дали някога ще бъдем истинско семейство? Или болката от миналото винаги ще ни разделя?“

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Има ли шанс за прошка и ново начало в едно толкова разклатено семейство?