Когато радостта се превърна в изпитание: Историята на един баща

– Не мога повече, Мартине! – гласът на Елица проряза тишината в кухнята като нож. Беше три през нощта, а аз люлеех малкия Даниел в ръцете си, отчаян да го успокоя. Очите ми пареха от безсъние, а в гърдите ми се трупаше гняв, примесен със страх.

– Какво значи „не можеш“? – прошепнах, за да не събудя майка ми в съседната стая. – Той е нашето дете, Ели! Не можем просто да се откажем.

Тя се разплака. Седна на масата, скри лицето си в дланите и започна да хлипа. Даниел най-после млъкна, сякаш и той усети напрежението. Седнах срещу нея, стиснал зъби. В този момент си дадох сметка колко далеч бяхме от онзи ден, когато разбрахме, че ще ставаме родители.

Тогава всичко изглеждаше лесно. Имах стабилна работа в една софийска фирма за софтуер, наследих апартамента на дядо ми в „Люлин“, а Елица беше учителка по математика – спокойна, уравновесена жена. Пет години живеехме заедно, без брак – не че не исках, просто все нещо ме спираше. Но когато тя ми каза: „Мартине, май ще ставаме трима“, сякаш някой запали светлина в мен.

Първите месеци бяха еуфория – ремонтирахме детската стая, купувахме дрешки, спорехме за име. Майка ми настояваше да го кръстим на баща ми – Димитър. Елица държеше на Даниел. Аз само се усмихвах и си мислех: „Важното е да е здрав.“

Но след раждането всичко се промени. Елица стана нервна, плачеше без причина, отказваше да излиза навън. Майка ми се намеси – уж да помага, но само влоши нещата. „Така не се гледа дете!“, „Дай го на мен!“, „Ти нищо не разбираш!“ – всеки ден слушах едно и също.

Една вечер се прибрах по-късно от работа – бях останал за извънреден проект. Намерих Елица седнала на пода до леглото на Даниел, с празен поглед. Детето ревеше неутешимо. Майка ми миеше чинии и мърмореше: „Това момиче няма майчин инстинкт.“

Избухнах:
– Стига! Всички сме изморени! Мамо, остави ни малко сами!

Тя ме изгледа обидено и излезе от кухнята. Елица ме погледна с благодарност, но после пак се затвори в себе си.

Седмици наред живеехме като призраци. Аз работех до късно, за да избягам от напрежението вкъщи. Елица почти не говореше, а майка ми все повече се месеше във всичко – от храненето на Даниел до това как да му сменяме памперса.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при нашите за няколко дни. Имам нужда да си поема въздух.“

Светът ми се срина. Останах сам с Даниел и майка ми. Опитвах се да бъда добър баща – сменях памперси, топлех мляко, пеех приспивни песни (макар че нямам никакъв слух). Но всяка вечер лежах буден и се питах: „Ами ако Елица не се върне? Ако всичко е моя вина?“

След три дни тя се върна – по-спокойна, но все още тъжна. Седнахме на дивана и говорихме с часове. За страховете ѝ от провал, за моята липса на подкрепа, за майка ми и нейните претенции.

– Мартине, чувствам се сама – прошепна тя. – Не знам дали мога да бъда добра майка.

Прегърнах я силно:
– И аз се страхувам всеки ден. Но сме двама. Ще се справим заедно.

Решихме да поставим граници на майка ми – трудно беше, но ѝ казахме ясно: „Това е нашето дете и нашето семейство.“ Тя се разсърди, но постепенно прие новите правила.

Минаха месеци. Даниел порасна – първата му усмивка, първото зъбче… Понякога още спорим с Елица за глупости – кой ще го къпе, кой ще става нощем. Но вече знаем: няма идеални родители.

Понякога вечер сядам до леглото му и го гледам как спи. В главата ми ехти въпросът: „Достатъчен ли съм? Ще мога ли да му дам всичко?“

А вие как мислите? Може ли човек да бъде истински добър родител или винаги ще се съмнява в себе си?