Майчината тежест: Осем години кърмене и последствията от него

„Мария, какво си мислиш, че правиш?“ – гласът на съпруга ми Иван проряза тишината в кухнята. Беше късно вечерта, а аз седях на масата, обгърнала с ръце чашата с чай, опитвайки се да намеря утеха в топлината й. „Той вече е на осем години! Не мислиш ли, че е време да спреш?“ – продължи той, а в гласа му се усещаше смесица от загриженост и раздразнение.

Погледнах го, опитвайки се да намеря правилните думи. „Знам, Иван. Знам, че е необичайно. Но това е нашият начин… начинът, по който съм избрала да му дам всичко от себе си.“ Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, докато говорех. „Не разбираш ли? Това е връзката ни, това е нашата близост.“

Иван въздъхна дълбоко и седна срещу мен. „Мария, обичам те и знам, че правиш всичко от любов. Но мислиш ли за Георги? Какво ще стане с него, когато разбере, че не е като другите деца? Как ще се справи с подигравките?“

Тези думи ме удариха като гръм от ясно небе. Никога не бях мислила за това по този начин. Винаги съм вярвала, че правя най-доброто за него. Но дали наистина беше така?

Спомням си деня, когато реших да продължа кърменето след първата година. Георги беше толкова крехък и уязвим, а аз исках да му дам всичко най-добро. Лекарите казваха, че кърменето е полезно за имунната система и развитието му. Но никой не говореше за социалните последствия.

С времето обаче започнах да забелязвам промени в поведението му. Той ставаше все по-затворен и избягваше контакт с връстниците си. В училище учителите ми казваха, че често се изолира и не участва в игрите на другите деца.

Една вечер, когато го сложих да спи, той ме погледна с големите си кафяви очи и попита: „Мамо, защо другите деца не правят това?“ Сърцето ми се сви от болка. Как можех да му обясня? Как можех да му кажа, че съм направила избор, който може би не беше правилен?

С Иван започнахме да обсъждаме възможността да потърсим помощ от специалист. Искахме да разберем как можем да помогнем на Георги да се адаптира по-добре в социалната среда. Посетихме детски психолог, който ни обясни колко важно е децата да се чувстват част от групата и как различията могат да ги направят уязвими.

Това беше повратната точка за мен. Разбрах, че трябва да направя промяна. Започнахме постепенно да намаляваме кърменето и насърчавахме Георги да участва в повече извънкласни дейности. Записахме го на футбол и той започна да намира нови приятели.

Но въпреки тези усилия, вината ме преследваше. Чувствах се като провалена майка. Как можех да не видя какво причинявам на детето си? Как можех да бъда толкова заслепена от собствените си убеждения?

Сега, когато поглеждам назад, осъзнавам колко важно е било това преживяване за мен като майка. Научих се да слушам нуждите на децата си и да поставям техните интереси над собствените си страхове и несигурности.

Но въпросът остава: дали някога ще мога напълно да простя на себе си за този избор? И дали Георги ще разбере защо съм го направила? Това са въпроси, които ще ме преследват завинаги.