Мечтата за независимост: Историята на Ивайло и Мария, разказана от първо лице

– Мамо, не можем повече така! – гласът ми трепереше, докато държах телефона до ухото си. В стаята беше тихо, само Мария седеше на ръба на леглото, с ръце стиснати в скута си. – Моля те, поне за няколко месеца… – продължих, но отсреща чух само тежко въздишане.

– Ивайло, ти си вече голям човек. Трябва да се оправяш сам. – Гласът на майка ми, Лиляна, беше студен, почти чужд. – Аз съм си гледала децата, сега е твой ред.

Затворих телефона и го оставих на масата. Мария ме погледна с онзи тъжен поглед, който напоследък виждах все по-често. В очите ѝ имаше страх и разочарование, но и нещо друго – неугасваща надежда, че ще намерим изход.

Всичко започна преди три години, когато реших да напусна родния Пловдив и да дойда в София да уча архитектура. Бях на 19 и вярвах, че светът е мой. Родителите ми не бяха богати, но майка ми наследи голям апартамент в центъра от баба ми. Винаги съм си мислел, че когато дойде време, ще мога да разчитам на тяхната подкрепа.

Запознах се с Мария на лекции по история на изкуството. Тя беше от Стара Загора – умна, красива и с мечти по-големи от панелките в Люлин. Скоро станахме неразделни. След две години решихме да се оженим. Не беше лесно – родителите ѝ не одобряваха избора ѝ да остане в София, а моите… те просто се дистанцираха.

Първите месеци живяхме под наем в една гарсониера в Младост. Беше тясно, студено и често се карахме за пари. Работех вечер като сервитьор, а Мария даваше уроци по английски на деца. Въпреки всичко бяхме щастливи – имахме мечта: един ден да имаме свой дом.

Но мечтите струват скъпо. Наемът се вдигна, сметките растяха, а работата ми стана несигурна. Една вечер се прибрах и видях Мария да плаче над купчина сметки.

– Не можем повече така, Ивайло… – прошепна тя. – Писах на майка ти във Viber… Помолих я поне за малко помощ.

Сърцето ми се сви. Знаех какво ще последва. Майка ми винаги е била горда жена – вярваше, че децата трябва сами да си извоюват пътя. Но аз не исках подаяния – само малко подкрепа, докато стъпим на краката си.

На следващия ден я потърсих по телефона. Разговорът беше кратък и болезнен:

– Лиляна, знаеш ли колко трудно ни е? Имаш този голям апартамент… Може ли поне временно да ни приютиш?
– Не мога, Ивайло. Давам го под наем на чужденци – плащат добре. А и ти си избра този живот.
– Но ние сме ти деца! Не искаме завинаги…
– Всеки си носи кръста, Ивайло.

След този разговор не спах цяла нощ. Чувствах се предаден и самотен. Мария ме прегърна силно:

– Ще се справим сами. Не ни трябва никой друг.

Но истината беше друга – парите свършваха, а аз не можех да намеря постоянна работа. Един ден хазяйката ни звънна:

– Момчета, трябва да освободите апартамента до края на месеца. Давам го на семейство от Германия – плащат двойно.

Стояхме в кухнята с Мария и гледахме празните чаши пред нас.

– Какво ще правим? – попита тя тихо.
– Ще намеря нещо… Обещавам ти.

Започнах да работя на две места – през деня разнасях пици с колелото из София, вечер пак сервирах. Мария започна работа като касиерка в супермаркет. Виждахме се само рано сутрин или късно вечер, когато вече нямахме сили дори да говорим.

Една вечер получих съобщение от баща ми:

„Ивайло, не мога да помогна с пари. Самият аз едва свързвам двата края.“

Почувствах се напълно изоставен от всички. Дори приятелите ми започнаха да избягват срещите с нас – никой не обича чуждите проблеми.

Веднъж Мария се прибра разплакана:

– Днес една жена в магазина ме нарече „жалка“, защото не можах да ѝ върна точната сума… Толкова ли сме паднали?

Прегърнах я силно:

– Не сме паднали! Просто животът ни изпитва…

Но вътрешно се чувствах разбит. Започнах да се съмнявам дали изобщо има смисъл да се борим сами срещу целия свят.

Минаха месеци в борба и лишения. Един ден получих писмо от майка ми:

„Ивайло, надявам се си добре. Апартаментът още е отдаден под наем и няма как да ви помогна. Животът е труден за всички.“

Погледнах Мария и видях сълзи в очите ѝ:

– Защо родителите ни са толкова безразлични?
– Не знам… Може би така са ги учили – че любовта е строго дозирана.

Сега седя тук, пиша тези редове и се чудя: Кога семейството стана просто дума? Защо в България толкова често родителите забравят колко е важно да подкрепят децата си? Може ли човек да бъде истински щастлив без корени?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или щяхте завинаги да носите тази болка?