Молитва между стените: Живот в малкия апартамент на мама и татко

— Пак ли си оставила обувките си пред вратата, Мария? — гласът на майка ми пронизва въздуха, докато аз отчаяно търся слушалките си между купчината якета и чанти до закачалката. В този момент осъзнавам колко малко място има за мен в този апартамент и колко много за всички останали.

Живея с родителите си в двустаен панелен апартамент в Люлин. На 27 съм, а все още спя на разтегателния диван в хола, защото единствената спалня е за мама и татко. Брат ми Даниел отдавна замина за Германия, но неговите стари учебници и дрехи още заемат половината гардероб. Всяка сутрин се будя от шума на чайника и радиото, което баща ми пуска още в 6:30, докато майка ми се кара, че не съм измила чашата си от снощи.

— Не мога да дишам тук! — изкрещях една вечер, когато майка ми отново започна да подрежда нещата ми, без да ме пита. — Това е и моят дом!

— Докато живееш тук, ще се съобразяваш! — отвърна тя с онзи тон, който ме кара да се чувствам като на 15.

Понякога се чудя как не съм избягала още. Но после се сещам за заплатата си — 1200 лева като касиерка в кварталния супермаркет. Наемите в София са безумни, а приятелят ми Петър едва свързва двата края като шофьор на такси. Мечтая за собствена стая, за тишина, за въздух. Но вместо това всяка вечер слушам как баща ми кашля от цигарите, а майка ми мърмори за сметките.

Веднъж, след особено тежък ден, се прибрах и ги заварих да спорят за парното. Майка ми настояваше да го намалят, баща ми твърдеше, че ще измръзнем. Аз стоях на прага, стиснала чантата си, и усещах как гневът ме задушава. Изтичах в банята и заключих вратата. Седнах на капака на тоалетната и заплаках без звук. В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато не можеш да говориш с хората, говори с Бог.“

Започнах да се моля. Не знаех какво точно казвам — просто шепнех: „Господи, помогни ми да издържа.“ Не очаквах чудо. Но сякаш нещо се промени вътре в мен. Сълзите спряха. Излязох от банята и вместо да се скарам с майка ми, я прегърнах. Тя ме погледна учудено, но нищо не каза.

От този ден започнах всяка вечер да се моля по няколко минути преди лягане. Понякога просто благодаря за дребните неща — че имам покрив над главата си, че сме здрави, че имам работа. Друг път моля Бог да ми даде търпение или сили да не избухна.

Една сутрин баща ми ме завари да шепна молитва в кухнята.
— Какво правиш? — попита той подозрително.
— Моля се — отвърнах тихо.
Той само кимна и излезе. Оттогава не ме е питал нищо повече.

С времето забелязах, че молитвата ме прави по-спокойна. Когато майка ми започне да мърмори за поредната сметка или разхвърляните ми дрехи, вече не избухвам. Вместо това си поемам дълбоко въздух и си казвам: „Господи, дай ми мир.“

Петър понякога ми се смее:
— Какво ще ти помогне молитвата? Пари ли ще ти даде?
— Не — отвръщам му. — Но ми помага да не полудея.

Семейните ни вечери са истинско изпитание. Баща ми гледа новините на висок глас, майка ми коментира всяка реплика на водещия, а аз се опитвам да чета книга на дивана. Понякога се караме за глупости — кой е изял последното кисело мляко или защо пак няма място в хладилника.

Една вечер майка ми седна до мен и прошепна:
— Знам, че ти е трудно тук. И на мен ми е тежко понякога. Но сме семейство.
Погледнах я през сълзи и само кимнах. Не можех да говоря — гърлото ми беше стегнато от емоции.

В неделя ходя сама на църква в квартала. Там намирам тишина и спокойствие, които липсват у дома. Свещите горят тихо, хората шепнат молитви. Чувствам се част от нещо по-голямо от себе си — от общност, която разбира болката и надеждата.

Понякога мечтая как ще имам свой дом — малък апартамент с бели стени и много светлина. Ще каня родителите си на гости и ще им правя кафе без да се караме кой е измил чашите. Но засега това е само мечта.

Знам, че много хора живеят като мен — между четири стени, с родители, които обичат по свой начин, но понякога задушават. Знам колко е трудно да намериш мир там, където няма място дори за собствените ти мисли.

Но ако не беше молитвата и вярата ми, щях ли още да издържам? Щях ли да мога да прегръщам майка си след скандал или да простя на баща си за грубите думи?

Понякога се питам: Дали някога ще имам свой дом? Или ще намеря мир вътре в себе си, независимо къде живея? Какво мислите вие — възможно ли е щастието между четири панелни стени?