„Не бързай със сватбата, Лилия!“ – Бягството на една булка от чуждото семейство

– Лилия, сложи тази рокля! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, прониза стаята като остър вятър. Стоях пред огледалото, с бяла рокля, която никога не бих избрала сама. Пръстите ми трепереха, а в гърдите ми се бореха страх и гняв.

– Мамо, може би Лилия иска нещо по-просто… – опита се да ме защити Иван, годеникът ми, но думите му увиснаха във въздуха. Госпожа Димитрова само го изгледа строго:

– Иванчо, това е традиция! В нашето семейство булките винаги са с дантела и воал до земята.

Погледнах се в огледалото – не разпознавах жената срещу мен. Къде беше Лилия, която обичаше слънчеви рокли и боси крака? Къде беше момичето, което мечтаеше за малка сватба на село, под черешовите дървета?

Всяка вечер се прибирах в апартамента ни и усещах как стените се стесняват. Майка ми звънеше все по-рядко – сякаш и тя усещаше, че губя себе си. Иван беше добър, но слаб. Позволяваше на майка си да решава всичко – от цвета на поканите до менюто на сватбата.

– Лили, това е само един ден – прошепна веднъж той, когато плаках в кухнята. – После ще сме си само ние.

Но аз знаех, че не е така. Всяко решение беше компромис с мен самата. Дори апартаментът ни беше избран от госпожа Димитрова – „по-близо до нас, за да ви помагаме“.

Седмица преди сватбата баба ми ме посети. Седнахме на балкона с чаша чай.

– Лили, помниш ли как тичаше по нивите като малка? – попита тя с усмивка. – Тогава никой не можеше да те спре.

Очите ми се напълниха със сълзи.

– А сега? – прошепнах. – Сега не мога да кажа „не“ дори за роклята си.

Баба ме хвана за ръката:

– По-добре е да избягаш навреме, отколкото да се изгубиш завинаги.

Тези думи се забиха в мен като пирон. През следващите дни ги повтарях като мантра. Но страхът беше огромен – как ще погледна Иван в очите? Как ще понеса разочарованието на родителите ми?

Денят на сватбата дойде. В стаята за подготовка цареше хаос – лели, братовчедки, госпожа Димитрова с инструкции за всичко. Аз стоях като статуя, с воал над лицето и букет в ръце.

Вратата се отвори и майка ми влезе. Погледна ме дълго и тихо каза:

– Лили, ако не си сигурна… още не е късно.

Погледнах я с благодарност. За първи път някой ми даде разрешение да избера себе си.

Когато музиката започна и всички се наредиха за шествието към църквата, аз останах сама за миг. Сърцето ми блъскаше лудо. В този момент знаех – ако сега не избягам, никога няма да мога.

Свалих воала, захвърлих букета и изтичах по стълбите. Чух гласове зад мен:

– Къде е булката?!

Излязох на улицата, слънцето ме заслепи. Хората ме гледаха учудено – булка по джапанки и с разпусната коса. Не ме интересуваше. Хванах първото такси.

– Карай към гарата! – извиках през сълзи.

Влакът за Пловдив тръгваше след десет минути. Купих билет с треперещи ръце и седнах до прозореца. Гледах как София остава зад мен и усещах как въздухът става по-лек.

Телефонът звъня безброй пъти – Иван, майка му, лели… Не вдигнах. Само написах кратко съобщение на Иван: „Съжалявам. Не мога повече да живея чужд живот.“

В Пловдив ме посрещна баба ми. Прегърна ме силно и каза:

– Добре дошла у дома, Лили.

Минаха месеци. Иван ми писа няколко пъти – първо объркано, после гневно, после тъжно. Госпожа Димитрова разказала на всички как съм ги изложила пред хората. Родителите ми бяха разочаровани, но с времето приеха избора ми.

Започнах работа в малко книжарниче до Капана. Всяка сутрин минавах покрай черешовите дървета и си спомнях мечтата си за малка сватба под тях. Може би някой ден…

Понякога още се питам дали постъпих правилно. Но когато гледам отражението си в огледалото, отново виждам Лилия – момичето със слънчевата рокля и босите крака.

А вие какво бихте направили на мое място? Кога компромисът става предателство към самия себе си?