Отказах да гледам внучката си – сега семейството ми е разединено

– Мамо, не разбирам как можеш да си толкова егоистична! – гласът на Софи трепереше от гняв, докато държеше малката Елица в ръце. Стоях срещу нея в коридора на апартамента им в Люлин, стиснала чантата си, готова да си тръгна. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се бореха вина и гняв.

– Софи, не е въпрос на егоизъм. Просто… имам нужда от време за себе си. Години наред се грижех за всички – за Марин, за децата, за майка ми, докато беше болна. Сега искам да опитам нещо свое. – Гласът ми прозвуча по-тихо, отколкото исках.

Софи ме изгледа така, сякаш съм я предала. Марко, най-малкият ми син, стоеше до нея и мълчеше. Виждах как се опитва да не взема страна, но очите му издаваха разочарование.

– Майко, ние нямаме друг избор. Работим на смени, а детската градина е препълнена. Ти винаги си била до нас… Защо сега реши да се промениш? – прошепна той.

– Защото ако не го направя сега, никога няма да го направя – отвърнах. – Винаги ще има някой, който има нужда от мен. А аз кога ще имам време за себе си?

Тишината между нас беше тежка. Чувах как Елица мърмори нещо неразбираемо и протяга ръчички към мен. Усмихнах й се тъжно и я погалих по косата.

Когато се прибрах вкъщи, седнах на кухненската маса и дълго гледах чашата с чай. Спомените ме връхлетяха – как тичах между работа и домакинство, как се грижих за болната ми майка до последния й дъх, как никога не съм имала време да седна и да помисля за себе си. Сега, когато Марко и Софи най-накрая имаха свое семейство, реших да започна малък онлайн магазин за ръчно изработени свещи. Беше ми мечта от години.

Не казах на никого. Исках да видя дали ще мога сама. Първите поръчки ме изпълниха с радост – най-сетне правех нещо само за себе си. Но когато Софи разбра, че отказвам да гледам Елица, защото „имам работа“, избухна буря.

– Значи свещите са ти по-важни от внучката? – крещеше тя по телефона няколко дни по-късно.

– Не е така! Просто… искам да опитам нещо ново. Не мога повече да бъда само баба и майка. Искам да бъда и Мария – човек със свои мечти.

– Ти си неблагодарна! Всички баби гледат внуците си! Само ти се правиш на интересна! – затвори ми телефона със силен трясък.

Скоро след това започнаха клюките в семейството. Сестра ми Лиляна ми звънна:

– Какво става с теб? Чух, че си оставила Марко и Софи сами да се оправят! Не е ли редно да помогнеш?

– Лили, цял живот помагам на всички! Кога някой е попитал как съм аз? – избухнах аз.

– Така е при нас – жените държат семейството цяло. Ако ти се откажеш, всичко ще се разпадне.

Думите й ме боляха. Вечер лежах будна и се питах дали съм лош човек. Виждах снимки на Елица във Фейсбук – как расте без мен. Понякога плачех от липса и вина.

Един ден Марко дойде сам у дома.

– Мамо… Софи не иска да говори с теб. Казва, че си я предала. Аз… не знам какво да правя.

Погледнах го – вече мъж, но в очите му още имаше онова момче, което търси опора.

– Марко, обичам ви всички. Но ако продължа да живея само за вас, ще изгубя себе си напълно. Не мога повече.

Той кимна мълчаливо и си тръгна.

Седмици наред никой не ми се обаждаше. Само Лиляна понякога пращаше съобщения: „Майка ни би се обърнала в гроба!“ или „Не забравяй кой ти е дал всичко!“ Дори съседките започнаха да ме гледат накриво.

Веднъж срещнах Софи пред блока. Тя ме подмина без дума, държейки Елица за ръка. Малката ме позна и извика: „Бабо!“, но Софи я дръпна напред.

Вечерта седнах пред компютъра и написах писмо до Марко:

„Скъпи мой сине,
Знам, че ви боли от решението ми. Но вярвам, че всяка жена има право на свой живот, дори когато е майка или баба. Не съм ви изоставила – просто искам малко време за себе си. Надявам се един ден да ме разберете. Обичам ви безкрайно.
Мама“

Не получих отговор.

Мина почти година оттогава. Свещите ми вече се продават добре – имам клиенти от цяла България. Понякога някой пише хубав отзив и това ме кара да се усмихвам през сълзи.

Но празнотата в дома ми е огромна. Празниците са най-тежки – масата е подредена, но столовете са празни. Понякога чувам детски смях отвън и сърцето ми се свива.

Чудя се дали направих правилния избор. Дали една жена има право да бъде повече от баба? Или винаги ще ни съдят, ако поискаме нещо за себе си?

А вие какво мислите? Егоист ли съм или просто човек с мечти?