Първата вечер при бъдещата свекърва: Истината зад семейната трапеза

– Мамо, това е Мария – гласът на Петър трепереше леко, докато ме въвеждаше в малкия апартамент в Люлин. Мирисът на печено пиле и топъл хляб се смесваше с нещо по-остро – напрежението, което можех да усетя още от прага. Стоях с букет карамфили в ръка, а сърцето ми биеше лудо.

– Здравей, Мария – каза строгата жена пред мен, с тъмни очи, които ме преценяваха от глава до пети. – Надявам се, че знаеш как се прави шопска салата, защото тук не ядем купешки неща. – Усмивката ѝ беше тънка, почти невидима. Петър се изкашля неловко.

– Мамо, не е нужно… – започна той, но тя го прекъсна с поглед.

– Всичко трябва да се прави както трябва, Петре. – После се обърна към мен: – В нашето семейство традициите са важни.

Седнахме на масата, която беше отрупана с домашни ястия – сарми, баница, кисело мляко в глинена купа. Опитвах се да се усмихвам, да бъда учтива, но усещах как всяка дума, която казвах, се претегля внимателно. Бащата на Петър, мълчалив мъж с груби ръце, само кимаше от време на време. Сестра му, Даниела, ме гледаше с любопитство, но и с някаква завист.

– Мария, ти от кой край си? – попита свекървата, докато ми сипваше от боба.

– От Пловдив съм, госпожо.

– Аха, значи не си свикнала с нашите софийски нрави. – В гласа ѝ прозвуча нещо като укор. – Там всичко е по-лежерно, а тук трябва да се работи здраво.

Петър стисна ръката ми под масата. Усетих, че се опитва да ме подкрепи, но и той беше напрегнат. В този момент телефонът на свекървата иззвъня. Тя вдигна и започна да говори на висок глас с някоя леля Гинка, обсъждайки кой какво донесъл на последната семейна сбирка. Чувах как казва: „Ама тя, новата на Петър, още не знам дали ще се впише…“

Погледнах Петър. Очите му бяха пълни с извинение. Опитах се да се усмихна, но вътре в мен се надигаше вълна от тревога. Какво ли още ме чака тук?

Вечерята продължи с въпроси, които ме караха да се чувствам като на изпит:

– Какво работят родителите ти? – попита бащата.
– Майка ми е учителка, а баща ми – счетоводител.
– Аха, значи не сте от богатите – каза той, без да се притеснява.

Даниела се намеси:
– А ти можеш ли да готвиш? Петър обича мусака, ама майка му я прави най-добре.

– Мога, разбира се – отвърнах, макар че усещах как лицето ми пламва.

– Ще видим – каза свекървата. – Тук жената трябва да държи къщата изрядна. Не е като по телевизията, дето всичко е лесно.

Петър се опита да смени темата:
– Мария работи в рекламна агенция, много е добра в работата си.

– Реклама? – Свекървата се намръщи. – Това не е истинска работа. Трябва нещо стабилно, държавно. Как ще гледате деца с такава работа?

В този момент осъзнах, че не просто вечерям с бъдещото си семейство – аз съм на изпит, на който не знам дали мога да издържа. Всяка дума, всяко движение се следеше. Дори когато се засмях на шега на Петър, свекървата ме изгледа строго:

– Тук не се смеем на масата, когато има възрастни.

В главата ми се завъртяха спомени от моето семейство – шумни вечери, смях, свобода. Тук всичко беше подчинено на правила, на традиции, които не разбирах. Започнах да се питам дали съм готова да се откажа от себе си, за да се впиша в този свят.

След вечерята свекървата ме повика в кухнята.
– Мария, искам да ти покажа как се мие посуда тук. Не като в Пловдив, с миялна. Тук всичко се прави на ръка.

Запретнах ръкави и започнах да търкам чиниите, докато тя стоеше до мен и наблюдаваше всяко мое движение. Чувствах се като малко дете, което се учи да ходи. В един момент тя прошепна:
– Ако искаш да си с Петър, трябва да приемеш нашите правила. Иначе няма да стане.

Върнах се в хола, където Петър ме чакаше. Очите му бяха пълни с тревога.
– Добре ли си? – попита тихо.
– Не знам – отвърнах. – Чувствам се като чужденка тук.

Той ме прегърна, но аз усещах, че между нас стои нещо голямо, нещо, което не може да се премине само с любов. Семейните традиции, очакванията, напрежението – всичко това беше като стена.

На тръгване свекървата ми подаде буркан със сладко от смокини.
– За да не забравиш, че тук всичко се прави с ръце и с любов. – Усмивката ѝ този път беше по-мека, но в очите ѝ още гореше искрата на изпитанието.

Вървяхме към спирката на трамвая в мълчание. Петър стисна ръката ми.
– Ще се справим, нали?

Погледнах го и се запитах: „Дали любовта наистина е достатъчна, за да преодолеем всичко това? Или понякога трябва да избереш себе си пред традициите на другите?“

Какво бихте направили вие на мое място? Ще се борите ли за любовта си или ще изберете собствения си път?