След смъртта на съпруга ми: Как децата му ме изгониха и как намерих ново начало

— Не можеш да останеш тук повече, Мария. Това беше домът на баща ни, а не твой! — гласът на Петър ехтеше в коридора, а очите му бяха студени като зимен вятър. Стоях насред хола, с куфар в ръка, а сърцето ми туптеше лудо. Не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина.

Само преди месец погребах съпруга си — Иван. Бяхме заедно осем години. Запознахме се на пазара в Пловдив, когато продавах домати, а той — мед от собствения си кошер. Беше топъл човек, с усмивка, която можеше да разтопи и най-коравото сърце. Децата му — Петър и Даниела — бяха вече пораснали, живееха в София и идваха рядко. Никога не ме приеха напълно, но Иван винаги казваше: „Дай им време, Мария. Ще видят колко си истинска.“

След смъртта му обаче времето се превърна във враг. Още на третия ден след погребението децата му дойдоха с нотариус и документи. Седнахме около масата, където още стояха чашите от последното ни кафе с Иван.

— Татко ни остави къщата — каза Даниела, без да ме погледне. — Ти нямаш право да останеш тук.

— Но аз… — опитах се да кажа нещо, но гласът ми се счупи.

— Законът е закон — прекъсна ме Петър. — Можеш да си вземеш нещата до края на седмицата.

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла с Иван — градината, малката ни кухня, спомените по стените — вече не беше мое. Прекарах няколко безсънни нощи, събирайки дрехи и снимки в кашони. Всяка вещ беше като парче от мен, което трябваше да оставя зад гърба си.

В деня на изнасянето дъждът валеше като проклятие. Съседката ми баба Цвета ме видя през прозореца и излезе с чадър.

— Марио, къде ще ходиш сега? — попита тя тихо.

— Не знам… Може би при сестра ми в Асеновград. Но тя има две деца и малък апартамент… Не искам да й ставам тежест.

Баба Цвета ме прегърна силно.

— Ела у нас за няколко дни. Ще измислим нещо.

Така започна новият ми живот — в малката стая на баба Цвета, между мириса на лавандула и стари книги. Първите дни плаках непрекъснато. Чувствах се предадена не само от децата на Иван, но и от самия живот. Как можеше всичко да се промени толкова бързо?

Една вечер баба Цвета седна до мен с чаша чай.

— Знаеш ли, Марио, аз съм минала през много… Когато мъжът ми умря, мислех, че няма смисъл да продължавам. Но животът винаги намира начин да ни изненада.

Думите й ме накараха да се замисля. На следващия ден реших да изляза навън — просто да подишам въздух и да видя хора. Минах покрай читалището и видях обява: „Търсят се доброволци за работа с деца в неравностойно положение.“ Не знам какво ме подтикна, но влязох вътре.

Посрещна ме млада жена — Елица.

— Здравейте! Искате ли да помогнете? — попита тя с усмивка.

— Мога да опитам… Имам време — отвърнах плахо.

Така започнах да прекарвам дните си с група деца — рисувахме, четяхме приказки, учехме стихчета. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си. Децата ме наричаха „леля Мария“ и ме прегръщаха безусловно.

Една вечер Елица ме покани на кафе след заниманията.

— Мария, виждам колко си добра с децата. Имаме нужда от хора като теб. Ако искаш, можем да ти предложим малка заплата и стая към читалището…

Не можех да повярвам! След всичко преживяно някой ми подаваше ръка. Приех без колебание.

Месец по-късно вече имах свое малко кътче — стая с изглед към двора на читалището и нови приятели около мен. Всяка сутрин се будех с усещането, че имам за какво да живея.

Понякога срещах Петър или Даниела по улицата. Поглеждаха ме бегло или извръщаха глава. Болеше ме още, но вече не им се сърдех. Разбрах, че алчността и страхът могат да заслепят хората.

Един ден получих писмо от адвокат: „Делото за наследството е приключено.“ Не получих нищо материално от Иван, но спомените и любовта му останаха завинаги в мен.

Сега помагам на други жени като мен — вдовици или изоставени от близките си. Организирам срещи в читалището, където споделяме болките си и търсим сили една в друга.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам звездите над Пловдив. Мисля си: „Колко ли жени са минали по моя път? Колко още ще трябва да намерят сили да започнат отначало?“

А вие… бихте ли простили на тези, които ви изгониха? Или бихте търсили справедливост до край?