Сляпа вяра и разбити илюзии: Историята на една българска любов
— Мария, моля те, не прави тази глупост! — гласът на майка ми, Елена, трепереше по телефона, докато аз гледах куфарите си, наредени до вратата. — Не можеш да продадеш апартамента, който дядо ти остави! Не познаваш този човек достатъчно добре!
Стиснах зъби. Бях на 29, а майка ми все още ме третираше като дете. — Мамо, обичам го. Димитър е различен. С него се чувствам жива. Не ме карай да избирам между теб и него.
Тя въздъхна тежко. — Не е въпрос на избор. Просто искам да си сигурна. Знаеш ли колко жени са останали на улицата след развод? Помисли за себе си!
Затворих телефона и се облегнах на стената. Вече бях взела решението си. Срещнах Димитър на плажа в Созопол — слънцето залязваше, а той ми подаде ръка да танцуваме на пясъка. След седмица вече не можех да си представя живота без него. След три месеца той ми предложи брак с пръстен от сребро и обещание за вечност.
Продадох апартамента в Люлин — малък, но мой. Парите вложихме в ремонт на неговата къща в Банкя. Всичко изглеждаше като приказка: сутрин кафе на верандата, вечер смях и планове за бъдещето. Майка ми идваше рядко и винаги с недоверие гледаше Димитър.
— Той е чаровен, но нещо не ми харесва — шепнеше тя след всяко посещение.
— Мамо, спри! — отвръщах аз. — Той ме обича!
Година по-късно започнах да усещам промяната. Димитър стана раздразнителен, често се прибираше късно и миришеше на чужд парфюм. Когато го попитах, избухна:
— Пак ли ще ме разпитваш? Работя като луд за нас! Не си ли доволна?
Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина бях неблагодарна? Но нощем лежах будна и слушах как сърцето ми тупти от страх.
Една вечер майка ми дойде неочаквано.
— Мария, трябва да поговорим — каза тя сериозно. — Съседката ми каза, че е видяла Димитър с някаква жена в центъра.
— Мамо, стига с тези интриги! — изкрещях аз. — Не мога повече да слушам подозрения!
Тя ме прегърна силно. — Аз съм ти майка. Виждам как страдаш.
След този разговор започнах да следя Димитър по-често. Един ден го видях с непозната жена пред кафене на булевард „Витоша“. Смяха се, държаха се за ръце. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.
Вечерта го изчаках у дома.
— Кой беше тази жена? — попитах тихо.
Той замръзна за миг, после се усмихна презрително.
— Приятелка от работата. Не си въобразявай глупости.
— Видях ви как се държите! — гласът ми трепереше.
— Мария, ако ще правиш сцени, по-добре си събери багажа!
Това беше ударът под кръста. Аз нямах къде да отида — бях продала всичко заради него. Майка ми живееше в малък панелен апартамент с болния ми баща.
Дните минаваха в мълчание и студенина. Димитър все по-често отсъстваше, а аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Започнах работа като продавачка в кварталния магазин, за да имам поне някакви пари.
Една вечер той не се прибра изобщо. На сутринта получих съобщение: „Не ме търси повече.“
Светът ми рухна. Останах сама, без дом, без пари и без надежда. Майка ми ме прие у тях с отворени обятия, въпреки че нямаше място дори за себе си.
— Казах ти… — прошепна тя през сълзи.
— Знам, мамо… Знам…
Месеци наред не можех да се съвзема. Ходех по адвокати, но всичко беше на негово име. Останах с празни ръце и разбито сърце.
Сега седя до прозореца в малката стая при родителите ми и гледам как дъждът барабани по стъклото. Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да послушам майка си? Или любовта винаги ни заслепява така жестоко?
А вие… бихте ли рискували всичко заради любовта или бихте послушали гласа на разума?