Вълк в овча кожа: Историята на една измамена съпруга

– Мария, пак ли ще ми държиш сметка за парите? – гласът на Георги прониза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стиснала чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря.

– Не ти държа сметка, Георги. Просто питам къде са изчезнали още петстотин лева от сметката ми – отвърнах тихо, но твърдо.

Той се засмя – онзи негов смях, който преди ме караше да се чувствам сигурна, а сега ме караше да настръхвам.

– Сигурно си ги похарчила за някоя от твоите глупави благотворителности. Знаеш, че не мога да следя всичко.

Погледнах го. Очите му бяха студени, без никаква топлина. Кога се беше променил? Или просто никога не е бил този човек, за когото го мислех?

Запознахме се на една изложба в Пловдив. Беше чаровен, внимателен, слушаше ме с интерес. Тогава тъкмо бях наследила апартамента на баба ми и малко спестявания. Георги беше художник – или поне така твърдеше. Говореше за изкуство, за мечти, за бъдеще. Влюбих се до уши. След шест месеца вече живеехме заедно.

Първите признаци на истинската му същност се появиха скоро след сватбата. Започнаха малките лъжи – къде е бил, с кого се е срещал, защо закъснява. После дойдоха заемите – „само този месец“, „ще върна всичко“. Аз плащах. Винаги аз.

Майка ми ме предупреждаваше:

– Миме, гледай си парите! Не всеки е честен като теб.

Аз не слушах. Обичах го. Вярвах му.

С времето Георги стана все по-студен и раздразнителен. Започна да ме обвинява за всичко – че не печеля достатъчно, че не разбирам изкуството му, че не съм достатъчно добра съпруга. А аз се стараех още повече – готвех любимите му ястия, подкрепях го във всичко, дори когато започна да излиза по нощите и да се прибира пиян.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Не се притеснявай, тя няма да разбере нищо. Парите са си мои вече.

Сърцето ми се сви. Не исках да вярвам на ушите си. На следващия ден проверих банковата си сметка – липсваха още пари. Отидох при адвокатка – приятелка от университета.

– Мария, трябва да си отвориш очите. Това е класически случай на брак по сметка – каза ми тя.

Не можех да повярвам. Всичко в мен крещеше „не!“, но фактите бяха безмилостни.

Започнах да събирам доказателства – банкови извлечения, съобщения, дори записах няколко разговора между нас. Всяка вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуе Георги. Чувствах се предадена, унизена, сама.

Една сутрин майка ми дойде неочаквано.

– Миме, виждам те как страдаш. Не заслужаваш това! Трябва да вземеш решение – каза тя и ме прегърна силно.

Тогава разбрах – повече не мога да живея така. Събрах смелост и една вечер му казах:

– Георги, знам всичко. Знам защо си с мен и какво правиш с парите ми. Искам развод.

Той избухна:

– Ти си луда! Никой няма да те иска след мен! Аз ти дадох всичко!

– Не ти ми даде всичко – аз ти дадох всичко! Но вече стига!

Последваха седмици на скандали, заплахи и манипулации. Опита се да ме убеди да остана, после започна да ме заплашва, че ще разкаже на всички каква съм била лоша съпруга. Но аз вече бях взела решение.

Разводът беше труден и болезнен. Приятелите ни се разделиха на два лагера – едни вярваха на него, други на мен. Майка ми беше до мен през цялото време. След развода останах сама в празния апартамент. Понякога нощем още чувам гласа му в главата си: „Никой няма да те обича така.“

Но с времето започнах да усещам свободата – онази истинска свобода, която идва след голямата буря. Започнах отначало – нова работа, нови приятели, нови мечти.

Понякога се питам: как можах да бъда толкова сляпа? Какво ме накара да вярвам на човек като Георги? Дали любовта ни заслепява или просто отчаяно искаме да вярваме в доброто у хората?

А вие как бихте постъпили на мое място? Простили ли сте някога подобно предателство или сте намерили сили да продължите напред?