Всички знаеха, освен мен: Живот между лъжи в панелен блок в Люлин

„Не може да е истина… Не може…“ – шепнех си, докато стоях пред входната врата на нашия апартамент в Люлин, с мокра коса и треперещи ръце. Дъждът се стичаше по бузите ми, сякаш се опитваше да измие болката, която вече се беше впила в мен. Чувах гласовете им – тихи, но достатъчно ясни. Гласът на Петър, съпруга ми, и този на Деси – най-добрата ми приятелка от детството. „Трябва да й кажем… Не мога повече така“, прошепна тя. Сърцето ми се сви.

Влязох безшумно. Вратата на хола беше леко открехната. Видях ги – седяха един до друг на дивана, ръцете им се докосваха. Петър изглеждаше по-уморен от всякога, а Деси – виновна и разплакана. „Мария…“ – започна той, когато ме видя. „Колко време?“ – прекъснах го с глас, който не познах. „Колко време ме лъжете?“

Деси избухна в сълзи. Петър се опита да ме доближи, но аз отстъпих назад. „Година…“ – прошепна той. „Година живеем в лъжа.“

Светът ми се срина. Петнадесет години брак, две деца, общи спомени, вечери с приятели, разходки в Южния парк, семейни ваканции на морето… Всичко изглеждаше като лош сън. Не можех да дишам. Излязох на балкона и гледах към сивите блокове отсреща. Чувах как дъждът удря ламарината на козирката и се чудех какво ще правя оттук нататък.

На следващия ден майка ми дойде при мен. „Марийче, хората говорят… Целият вход знае, само ти не си знаела“, каза тя тихо. Погледнах я с празен поглед. „Какво значение има? Всички знаят, а аз съм тази, която трябва да живее с това.“

Децата – Ива и Мартин – бяха объркани и уплашени. „Мамо, тате няма ли да се върне? Защо плачеш всяка вечер?“ – питаше ме Ива. Прегръщах ги силно и се опитвах да не се разплача пред тях.

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер слушах как съседите спорят през тънките стени – за пари, за изневери, за сметки за ток. Чувах как баба Станка от горния етаж разказва на всички пред блока как „Петър е хванат с най-добрата приятелка на Мария“. Чувствах се като изложена на показ пред целия квартал.

Една вечер срещнах Деси пред магазина. Очите й бяха подпухнали, а ръцете й трепереха. „Мария… Моля те… Прости ми… Не исках да стане така…“

„Не искаше? А какво искаше? Да имаш всичко? Да си играеш с живота ми?“ – гневът ми избухна като пожар. Тя се разплака и избяга.

Петър се изнесе при нея след няколко дни. Апартаментът опустя. Всяка вещ ми напомняше за него – чашата му за кафе, старата му китара в ъгъла, снимките от сватбата ни по стените.

Майка ми настояваше да подам молба за развод веднага. „Не можеш да живееш така! Помисли за децата!“ Но аз не можех да мръдна. Бях като парализирана от болка и срам.

Един ден Ива донесе вкъщи рисунка – нарисувала беше нашето семейство, но татко го нямаше. „Той вече не живее тук“, каза тя тихо.

Започнах да ходя на работа като счетоводителка в малка фирма в центъра. Колегите ме гледаха със съжаление – слуховете вече бяха стигнали до тях. В обедната почивка седях сама и гледах през прозореца към булевард Витоша.

Една вечер получих съобщение от Петър: „Моля те, не настройвай децата срещу мен.“ Разтреперих се от яд. Аз ли настройвах децата? Аз ли бях виновна?

С времето започнах да говоря повече с майка си. Тя ми разказваше за трудностите със баща ми, за това как е прощавала много неща заради мен и брат ми. „Но изневяра не бих простила“, каза тя твърдо.

Започнах да пиша дневник. Всяка вечер описвах болката си, гнева си, страха си от самотата. Понякога си мислех дали някога ще мога пак да се доверя на някого.

Един ден срещнах стара съученичка – Елена – на пазара в Люлин. Разказах й всичко и тя ме прегърна силно: „Мария, ти си по-силна, отколкото мислиш! Не позволявай на никого да те смачка!“

С времето започнах да усещам как болката избледнява. Започнах да излизам повече с децата – ходихме на кино, разходки в парка, правехме палачинки у дома и гледахме стари български филми.

Понякога още ме боли – когато видя Петър с Деси пред блока или когато чуя как съседките шушукат зад гърба ми. Но вече не плача всяка вечер.

Питам се: Колко често живеем сред лъжи, които всички около нас виждат, а ние сме слепи за тях? И дали някога ще мога отново да вярвам истински?