Когато огнището изстине: Историята на една жена, която забрави себе си

– Пак ли ще стоиш така, Мария? – гласът на Петър от хола беше остър като нож. – Дъщеря ти има нужда от помощ с домашното, а ти се взираш в чиниите все едно ще се измият сами.

Стиснах зъби. Ръцете ми трепереха над мивката, а водата вече беше изстинала. Чиниите бяха залепнали, мазнината – като символ на всичко, което не можех да измия от живота си. Вече не помнех кога последно бях усетила топлина в този дом. Когато се преместихме в Пловдив преди десет години, вярвах, че тук ще създадем нещо истинско. Но сега огнището беше студено, а аз – чужда в собствения си дом.

– Идвам – казах тихо, но Петър вече беше затворил вратата на детската стая след себе си.

Седнах на кухненския стол и се заслушах в тишината. Само тиктакането на часовника и далечният шум от телевизора нарушаваха покоя. Дъщеря ни, Ива, беше на десет – умна, чувствителна, но напоследък все по-затворена. Когато се прибираше от училище, бързаше да се скрие в стаята си. Знаех защо – усещаше напрежението между мен и Петър.

Петър… Когато го срещнах, беше различен – усмихнат, внимателен, мечтаехме заедно. Сега работеше до късно, връщаше се уморен и раздразнен. Вечерите ни минаваха в мълчание или дребни спорове за пари, за сметките, за това кой е забравил да купи хляб. Понякога се питах дали още ме обича или просто сме останали заедно по навик.

– Мамо? – Ива надникна плахо през вратата. – Може ли да ми помогнеш с математиката?

– Разбира се, слънце – усмихнах се насила и я прегърнах. Косата ѝ ухаеше на ябълки. За миг си спомних как я люлеех като бебе и ѝ пеех приспивни песни. Тогава вярвах, че мога да бъда добра майка и съпруга.

Седнахме над тетрадките. Ива ми задаваше въпроси, а аз се опитвах да не мисля за Петър. Но той стоеше зад гърба ми като сянка – с погледа си, с критиките си, с неизказаните думи.

– Мамо, защо тате винаги е ядосан? – прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да ѝ кажа. Не исках да я лъжа, но не можех и да ѝ кажа истината – че понякога мечтая да избягам далеч от всичко това.

– Тате е уморен напоследък… – започнах плахо.

– А ти? Ти защо си тъжна?

Погледнах я в очите. В тях имаше повече мъдрост, отколкото заслужаваше едно дете на нейната възраст.

– Понякога и аз се изморявам, Иве… Но ти си моето слънце. За теб ще намеря сили.

Тя се усмихна и ме прегърна силно. Усетих как сълзите ми напират, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред нея.

На следващия ден Петър се прибра по-рано от обикновено. Беше намръщен.

– Трябва да поговорим – каза рязко.

Седнахме един срещу друг на масата. Той започна да говори за сметките, за това как парите не стигат, как аз не работя вече трета година и как всичко пада на неговите рамене.

– Не можеш ли да намериш нещо? Всички жени работят! – гласът му беше пълен с обвинение.

– Опитах… Знаеш колко интервюта имах… Никой не иска жена на 40 без опит последните години…

– Все има нещо! Дори съседката Маргарита чисти по домовете!

Погледнах го безсилно. Не разбираше колко трудно ми беше да започна отначало. След като напуснах работата си като учителка заради Ива и грижите за майка ми, светът сякаш беше затворил врати пред мен.

– Ще опитам пак – казах тихо.

Той само въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши.

Седмиците минаваха еднакво – търсех работа по сайтовете, ходех по интервюта, връщах се с празни ръце. Вечерите ставаха все по-напрегнати. Ива усещаше всичко и започна да страда от безсъние.

Една вечер майка ми се обади разтревожена:

– Миме, чух те по гласа… Какво става у вас?

Разплаках се по телефона. Разказах ѝ всичко – за Петър, за безработицата, за страха ми, че губя себе си.

– Дете мое – каза тя тихо, – ти трябва да мислиш и за себе си. Ако ти не си добре, никой няма да е добре у вас.

Думите ѝ ме удариха като гръм. На следващия ден реших да направя нещо само за себе си – записах се на курс по рисуване в читалището. Винаги съм обичала да рисувам като дете, но после животът ме завъртя в друга посока.

Първият ден в залата ръцете ми трепереха от притеснение. Но когато докоснах четката до платното, усетих как нещо в мен оживява. Започнах да рисувам всяка седмица – цветя, пейзажи от Родопите, портрети на Ива…

Петър първоначално реагира с насмешка:

– Сега ли намери време за глупости? По-добре търси работа!

Но аз не се отказах. За първи път от години правех нещо само за себе си. Започнах да се усмихвам повече, Ива също стана по-спокойна.

Един ден учителката по рисуване ме покани да участвам в изложба в читалището. Поканих Петър и Ива. Дъщеря ми беше горда:

– Мамо, ти си страхотна!

Петър стоеше мълчаливо пред картините ми. После каза тихо:

– Не знаех, че можеш така…

Между нас нещата не се оправиха изведнъж. Но започнахме да говорим повече – за мечтите си, за страховете си. Аз намерих почасова работа като помощник в библиотеката към читалището. Не беше много, но беше начало.

Понякога още усещам студенина у дома. Но вече знам – ако огнището изстине, трябва сама да запаля искрата в себе си.

Чудя се… Колко от вас са усещали тази празнота? Как намирате сили да продължите напред?