Сянката зад щастието: Историята на една майка и нейните близнаци

– Кой си ти? – гласът ми трепереше, докато стисках мобилния телефон в ръка, а очите ми шареха по тъмния коридор на панелката в Люлин. Беше три сутринта, а някой отново беше звънял на вратата. Близнаците спяха неспокойно – сякаш усещаха напрежението във въздуха.

Преди година не бих си представила подобна сцена. Тогава бях Виктория – 36-годишна, с добра работа като счетоводител в малка фирма, живееща сама, без да се обвързвам с никого. Майка ми често ми повтаряше: „Вики, времето ти минава! Кога ще се задомиш?“ А аз само се усмихвах и отвръщах: „Мамо, ако срещна някого – добре. Ако не – пак добре.“

Но нещо в мен се промени. Може би беше празнотата след поредната Коледа, прекарана само с родителите ми и брат ми Петър, който все още живееше с жена си и двете им деца в Пловдив. Може би беше усещането, че животът ми минава покрай мен. Реших – ще стана майка сама. Не чаках принца на бял кон. Записах се в клиника за ин витро и след няколко месеца бях бременна.

Радостта ми беше огромна, когато разбрах, че чакам близнаци. Майка ми първо се разплака от притеснение, после от щастие. Баща ми само кимна и каза: „Ще се справиш, Вики.“

Раждането беше трудно. Александър и Николай се появиха на бял свят преждевременно, но бяха здрави. Първите месеци бяха кошмар – безсънни нощи, колики, страхове дали ще се справя сама. Но ги обичах повече от всичко.

И тогава започнаха странностите.

Първо беше онова усещане, че някой ме наблюдава. После – бележките на входната врата: „Пази ги добре.“ Мислех си, че е някоя съседка с лошо чувство за хумор. Но после започнаха обажданията посред нощ – тежко дишане, мълчание.

Една вечер, докато къпех Александър, чух как някой рови из пощенската кутия. Излязох на площадката – нямаше никого. Съседката от третия етаж, леля Мария, ме погледна съчувствено: „Вики, ти си сама жена с две бебета… Внимавай.“

Започнах да заключвам вратата дори през деня. Майка ми настояваше да се преместя при тях в Банкя за известно време. „Не мога, мамо! Тук е домът ми!“, крещях през сълзи по телефона.

Една вечер брат ми Петър дойде на гости. Седяхме на масата в кухнята и той ме гледаше сериозно:
– Вики, сигурна ли си, че няма кой да иска нещо от теб? Пари? Стар познат?
– Не! Никога не съм имала проблеми с никого! – почти изкрещях.
– А бащата на децата?
– Няма такъв! Донорът е анонимен!

Петър въздъхна тежко и замълча.

Скоро след това намерих снимка под вратата – аз с близнаците в парка. На гърба пишеше: „Те са мои.“ Кръвта ми застина. Обадих се в полицията. Дойдоха двама млади полицаи – Георги и Станислав. Разпитаха ме внимателно.
– Имате ли подозрения кой може да е?
– Не… Не знам…
– Ще патрулираме по-често около блока ви.

Но нищо не се промени. Започнах да се страхувам да излизам навън. Приятелките ми идваха да ми помагат с децата, но усещах как всички са напрегнати.

Една сутрин получих писмо по пощата – без подател:
„Виктория,
Знам всичко за теб и децата ти. Не можеш да ги скриеш от мен.“

Светът ми се срина. Започнах да се съмнявам във всички – съседите, колегите… Дори в собственото си семейство.

Една вечер майка ми дойде неочаквано:
– Вики, трябва да ти кажа нещо…
– Какво?
– Преди години… когато беше на 20… имаше един човек… Той много те харесваше… Писал ти е писма…
– Мамо! Това беше преди векове!
– Той още живее тук… В съседния блок.

Сърцето ми заби лудо. Можеше ли това да е той? Онзи странен младеж от квартала, който ме гледаше втренчено преди години?

На следващата сутрин видях непознат мъж пред входа – висок, с тъмни очи и шапка нахлупена ниско. Погледите ни се срещнаха за миг. Той се усмихна леко и тръгна към мен.
– Виктория? Помниш ли ме?
Гласът му беше тих, но настоятелен.
– Не… Кой сте вие?
– Казвам се Красимир… Бяхме съседи… Преди много години…

Изтръпнах. Спомних си го – винаги самотен, винаги в сянка.
– Какво искате?
– Искам само да знаеш… че ги пазя. Че никой няма да им навреди.
– Какво? Защо? Защо ме следиш?
– Защото те обичах… И още те обичам…

Избухнах в сълзи от страх и гняв.
– Оставете ни на мира! Моля ви!

Той само кимна и изчезна между блоковете.

След този ден повече не го видях. Но страхът остана. Полицията така и не откри доказателства за престъпление. С времето тревогата утихна, но белегът остана.

Днес близнаците са на три години. Смехът им изпълва дома ми с радост и надежда. Но понякога нощем още чувам стъпки по стълбището или шепот зад стената.

Чудя се: Дали някога ще спра да се страхувам? Или всяка самотна майка носи своята сянка? Как бихте постъпили на мое място?