Вкъщи се мръщи на манджата, а у свекърва ми облизва чинията

„Айде бе, това ли ще носиш? Поне да беше направила една салата като хората…“
Стоях с тавата в ръце пред входа на блока на майка му в Люлин и не знаех дали да я оставя на стълбите или да му я тресна в главата. Беше неделя, обед, и бях станала от 7 да направя мусака, че да не ходим с празни ръце.

„Какво не ѝ е на салатата? Домати, краставици, сирене…“ казах.

Той сви устни. „Домати… зимата домати. И мусаката ти пак е… сухичка. Нали ти казах – повече заливка. Като на мама.“

Това „като на мама“ ми идва да го забраня по закон. Вкъщи е на режим: не било солено, било солено; лукът се усещал; каймата била мазна; картофите не били нарязани еднакво. Ако му сложа нещо ново – „аз такова не ям“. А у тях… у тях е като прахосмукачка.

Влязохме. Свекърва ми, Мария, вече беше сложила масата. Мирише хубаво, няма как. Тя готви стабилно.

„Ей, мамо, какво си направила!“ още от коридора той почна да се усмихва, сякаш вкъщи не е кисел по цял ден.

„Мусака, боб, пилешка супа… да има, майка. Вие млади, гладни.“

Аз оставих тавата с моята мусака на плота. Никой не я погледна. Мария само: „Браво, браво, много хубаво, остави я там.“ И толкова.

Седнахме. Той си сипа от нейната мусака. После пак. После пак.

„Ей, мамо, това е! Виж, Веси, така се прави заливка, да стане сочно.“

Аз го гледам. „Ти… нали вчера ми каза, че мусака не ти се яде? Че ти тежи?“

„Е, у мама е друго. Тя знае.“ И се смее, докато си маже хляб.

Свекър ми, Богдан, мълчи както винаги, само гледа телевизора на тихо. Сестра му, Даниела, се появи за малко, каза „здрасти“ и пак изчезна в стаята си.

Мария почна да ми обяснява през масата: „Веси, не му се сърди. Той от малък е така, капризен. Аз съм го гледала сама, знаеш…“

„Е, аз какво съм, бе? Готвачка на изпитателен срок ли?“ изпуснах се.

Той веднага: „Пак почваш. Не може ли една неделя без сцени?“

„Без сцени? Ти ме унижаваш пред майка ти и аз да мълча ли?“

Мария вдигна ръце: „Айде, айде, стига. Яжте си. Не се карайте за глупости.“

Глупости. Да. Само дето аз в къщи се чудя как да му угодя, а той тук се тъпче и се прави на доволен.

След второто ядене Мария стана и извади една кутия с баклава. „Домашна. За вас, да си вземете и за утре.“

Той: „Мамо, дай и на работа да занеса, че там…“

И пак ме погледна, все едно вкъщи не съм правила сладки никога.

Аз станах да помогна в кухнята, че да не се задуша на масата. Мария миеше чинии, аз бърша. Тя уж тихо, ама да чуя:

„Веси, ти не го разбираш. Той е под напрежение. С работа… с кредит…“

„Какъв кредит?“

Тя спря за секунда. „Ами… нали… вашия.“

„Ние нямаме кредит.“

Мария ме погледна рязко, после пак към мивката. „Е, как да нямате… То… той не ти ли е казал?“

Тук вече ми стана студено. „Какво да ми е казал?“

Тя въздъхна и почна да говори по-бързо, сякаш да мине по-лесно. „Преди две години, като го съкратиха от фирмата… дойдоха едни месеци… Аз му помогнах. Изтеглих потребителски. За да не ви спрат тока, да си платите наема тогава… и за колата…“

„Каква кола? Нашата ли?“

„Ами да. Нали я ремонтираха, помниш…“

Аз помня ремонт, да. Помня и как той ми каза „ше се оправя, не се бъркай“.

„И ти плащаш?“

„Плащам, Веси. По 380 лева на месец. Не е малко. Богдан не знае всичко. Аз… да не стават скандали.“

Главата ми бучеше. Значи аз се трепя да спестявам от храна, да гледам промоции в Кауфланд, да не купувам дрехи, а той… и майка му плаща нещо за нас, без аз да знам. И после той вкъщи ми обяснява, че сиренето било „евтино“.

Върнах се в хола. Той си дояждаше баклавата и се хилеше на някакъв клип.

„Ела за малко в коридора,“ казах.

„К’во има?“

„Сега.“

В коридора прошепнах: „Майка ти ми каза за кредита. Ти нормален ли си?“

Лицето му се смени. „Тя ти каза?! Ей, мамо…“

„Не прехвърляй. Ти защо не ми каза?“

„Защото щеше да ми изядеш главата. И без това ме гледаш като некадърник понякога.“

„Аз те гледам като мъж, който крие неща. И после ми държи сметка за мусака.“

Той стисна зъби. „Ти не разбираш. Тя го направи, защото… защото и тя си има вина.“

„Каква вина?“

И тук той ми каза нещо, дето ме удари по-зле от кредита.

„Апартаментът… в който живеем… не е баш наш. Не е само от баща ми. Майка ми… го е прехвърлила на мен, ама… с условие. Да ѝ помагам. И да не я оставям. Ако се разсърди… може да го обърне. Не знам, такива работи…“

„Как така може да го обърне? Нали е на твое име?“

„Има си начини. Дарение било, нещо… Не ме карай сега да ти обяснявам. И да, затова като сме тук, ям, хваля, мълча. Защото ако я обидя… ще ни го върти на главата. А вкъщи… вкъщи поне мога да съм себе си.“

„Себе си“ значело да се заяжда с мен, явно.

Излязохме обратно. Мария ни гледаше, преструваше се, че не е слушала. Богдан пак в телевизора.

Той седна и веднага: „Мамо, много е вкусно всичко. Направо… няма такава мусака.“

Аз не издържах: „Да, да, много е вкусно. И много скъпо май излиза, а?“

Мария се задави леко. „Какво?“

„Нищо. Само питам. Колко струва една порция мусака с… 380 лева на месец отгоре?“

Тишина. Такава тишина, дето се чува как часовникът цъка.

Той ме гледаше убийствено. Мария почервеня. Богдан накрая каза: „Какви 380 лева?“

Мария: „Боги, недей…“

„Какво да не недей? Пак ли си теглила?“

И стана скандал. Не като по филмите, а от онези истинските – много „ти винаги“, „аз заради вас“, „ти нищо не знаеш“, „аз да не съм банкомат“. Даниела излезе от стаята и каза: „Ей, пак ли заради него?“ и си тръгна обратно.

Аз стоях и се чудех аз ли го почнах, аз ли съм виновна. Щото да, Мария е помогнала. Ама и тя дърпа конците. И той е притиснат, ама и на мен ми се качва на главата. И аз може би нарочно го казах така, да ги бодна… не знам.

На тръгване в колата той беше лед. „Ти съсипа всичко.“

„Какво всичко? Лъжата ли?“

„Ти не разбираш какво значи да живееш в апартамент, който може да ти го изтръгнат с едно „обидих ме“. Ти си мислиш, че е само мусака.“

„А ти си мислиш, че аз съм длъжна да търпя да ме сравняваш с майка ти, докато тя плаща тайно и после ти я „уважаваш“ с трета порция.“

Не си говорихме два дни. После той ми каза, че ще поеме вноските към нея, ама не знае как. Аз му казах да продадем колата, той каза „ти луда ли си“. Аз казах да си търси втора работа, той каза „няма да се пребия“. И пак стигнахме до това кой какво прави и кой на кого разчита.

И най-абсурдното е, че оттогава вкъщи не е по-непретенциозен. Даже сякаш още повече се вторачва в храната. Все едно поне там трябва да контролира нещо.

Сега седя и се чудя: да говоря ли пак с Мария нормално и да се опитаме да изчистим нещата, или да си дръпна рязко граница и да кажа на мъжа ми „или сме семейство без тайни, или оправяй се както знаеш“? Вие какво бихте направили на мое място?