Когато майка ми поиска да се върна при нея

„Ако излезеш сега, да не си посмяла повече да ми звъниш!“ — това ми изкрещя майка ми на площадката, по нощница, пред съседката отдолу, която уж изхвърляше боклука, а реално слушаше.

Аз държах един сак и една торба от Била, в която наблъсках каквото видях — зарядно, два пуловера, лекарствата ми за щитовидната, четка за зъби. Беше почти единайсет вечерта в „Люлин“, валеше ситно, а аз пак бях на 33 и пак бягах от вкъщи като на 16. Само дето това не ми беше „вкъщи“, а нейният апартамент.

„Не драматизирай, мамо, просто няма да спя тук тази вечер“, казах аз, а гласът ми трепереше и още повече ме издразни.

„А къде ще спиш? При оня твоя Пламен ли? Той като те изгони, пак при мене ще дойдеш!“

Тук вече избухнах:

„Пламен не ме е гонил! Ние се разделихме, защото ти две години му тровеше главата, че съм нестабилна!“

Тя се засмя, от тоя нейния смях, дето все едно ти казва, че си луд. „Аз ли? Аз съм ти виновна и за това, че никой не те издържа повече от година?“

И аз слязох. Без да кажа нищо. Защото ако бях останала още минута, щях да счупя нещо.

Спах у колежката ми Гергана в „Надежда“. На сутринта отидох на работа в един счетоводен офис до „Сердика“ все едно нищо не е станало. Само че към обяд майка ми почна да звъни. После писаха и леля ми, и братовчедка ми от Перник. „Как можа да оставиш майка си сама така?“ „Тя цяла нощ не е спала.“ „След всичко, което е направила за теб.“ Това последното направо ме побърква.

Да, направила е много. И същевременно… не знам как да го кажа. Израснах все едно на мини. Един ден сме най-близките хора на света, другия ден не ми говори, защото съм я „погледнала накриво“. Като бях малка, ме местеше ту при нея, ту при баба в Своге, щото ту нямала пари, ту имала нов мъж, ту не можела да ме гледа. После ми казваше: „Аз жертвах живота си за теб.“ И аз години наред й вярвах.

След раздялата с Пламен останах без квартира, защото живеехме под наем в „Овча купел“, и се върнах при нея уж за два месеца. Станаха девет. Плащах сметките, купувах храна, записах я при добър кардиолог в „Токуда“, водех я по изследвания. И пак все не стигах. Ако закъснея — не я обичам. Ако изляза в събота — изоставям я. Ако си мълча — крия нещо.

Обаче има и друго. Преди три седмици тя припадна в кухнята. Аз я вдигнах, звънях на 112, чаках в Пирогов, после два дни не ходих на работа. И тогава за пръв път се уплаших истински, че ако я оставя сама и стане нещо, после всички ще кажат: „Дъщеря й я заряза.“ Може и аз това да си кажа.

Та след два дни се върнах да си взема още дрехи. Мислех, че няма да е вкъщи. Беше. Седеше на масата и пушеше, въпреки че уж беше спряла.

„Хайде, прибирай се вече“, каза ми. Все едно нищо.

„Няма да се прибера.“

„Добре. Тогава поне ми дай ключа.“

И тук нещо ми щракна. „Защо?“

„Защото това е моят дом.“

„Мамо, какво става? И защо онзи ден в чекмеджето ти видях писмо от банка?“

Лицето й стана… не знам. Не ядосано, а хванато натясно.

„Нямаш работа да ми ровиш.“

„Не съм ти ровила. Търсех аспирин.“

Мълчание. После тя каза: „Изтеглих кредит.“

„Какъв кредит?“

„Потребителски.“

„За колко?“

„Двайсет хиляди.“

Аз направо седнах. „Ти нормална ли си? За какво?“

И тогава излезе, че преди години, докато аз си мислех, че онзи „чичо Ицо“, с когото живя две години, просто е изчезнал, всъщност е оставил дългове на нейно име. После имало някакви запори, тя ги криела, взимала оттук-оттам, а сега изтеглила нов кредит, за да покрие стар. И най-лошото — искала от мен да стана съдлъжник за още един, защото пенсията и заплатата ми щели да „изглеждат добре“.

„Затова ли толкова настояваш да се върна?“, я питах. „Не защото ти липсвам, а защото ти трябвам за банката?“

Тя се разплака. Истински този път. „И за двете! Какво искаш да направя? Да дойдат ЧСИ ли? Да ми вземат жилището? Това ли чакаш?“

„Аз цял живот чакам нещо да не се срути!“, изкрещях й. „Само това правя!“

Тя ме гледа и вика: „Ти поне можеше да разчиташ, че аз съм тук.“

И това ме удари най-много, защото не беше съвсем лъжа. Колкото и да е странно. Да, беше непредвидима, крещеше, обиждаше, влачеше ме по разни квартири и мъже. Но беше там. Винаги някак си там. И аз май точно по това се лъжех — че щом човек е физически там, значи те пази.

Накрая не станах съдлъжник. Намерих й безплатна консултация към Центъра за обществена подкрепа в района и един познат адвокат да види документите. Пратих й пари за вноската този месец, да, пратих, въпреки че се кълнях, че няма. Сега съм под наем в гарсониера в „Красно село“ и още спя на пресекулки, като ми светне телефонът. Половината рода не ми говори. Другата половина ми пише тайно, че съм права, ама да не съм била толкова крайна, защото „все пак ти е майка“.

Не знам. Понякога ми липсва ужасно. Понякога като чуя гласа й, ме стяга гърлото. И най-гадното е, че още има една част от мен, дето иска да се върне в оная кухня и всичко да е нормално. Само че май никога не е било.

Кажете ми вие — ако това ви е майка, помагате ли до край, дори да ви дърпа надолу, или режете, за да се спасите поне веднъж?