„Ти ли ще ме оставиш точно сега?“ — денят, в който разбрах, че добротата ми ме съсипва

„Ако затвориш вратата сега, повече няма да ме видиш жива!“ — гласът на брат ми Мартин се разнесе по стълбището така, че сигурно и съседката от четвъртия етаж спря телевизора. Ръката ми беше на бравата, а краката ми трепереха. Беше почти полунощ, дъждът блъскаше по прозореца в коридора, а в апартамента миришеше на евтина ракия, студени кюфтета и на онзи тежък, задушаващ страх, който ме преследваше от години. И въпреки всичко, в главата ми се въртеше само една мисъл: „Ако пак отстъпя, този път ще загубя себе си.“