Сянката на Безопасността: Историята на Ивана

– Тате, ще се върнеш ли утре? – гласът ми беше пресипнал от плач, когато стоях на прага на хола, гледайки как Иван, баща ми, напъхва последните си дрехи в черната чанта, като че ли спасява нещо ценно от горяща сграда.

– Не обещавам, Ивана – прошепна той, очите му омотани с вина. Дори майка ми, Мария, мълчеше – устата ѝ беше тънка линия между писъка на разбиването и отчаяната тишина. В момента, когато вратата хлопна зад него и апартаментът в „Люлин“ се разклати под тежестта на неговото отсъствие, аз разбрах – сигурността си беше отишла. Мама седна на изтривания ни диван, дръпна завивката до брадичката и се срути в себе си. А аз, макар и само на петнадесет, станах невидимата опора на дома.