Още от първия миг, когато татко излезе през онази врата и градската тишина се изсипа тежко в дома ни, аз – Ивана – разбрах, че нещо завинаги се е изгубило в мен. Сигурността се изпари, емоционалната стабилност се разтопи като сняг в края на март, а на тяхно място останаха празни ръце и страх от собствената ми недостатъчност. Побъркана между болката от изоставянето и отчаяния стремеж да бъда силна, аз се научих да оцелея сама, с надеждата, че страданието ми ще има смисъл.