Когато чух, че съм „в тежест“, вече бях прехвърлила апартамента

„Не мога повече така, мамо, разберете ме и вие!“ — това беше гласът на дъщеря ми Милена. Бях спряла пред вратата й с торба домати и кисело мляко от пазара в „Красно село“ и щях да звънна. Само че вътре беше и мъжът й, Иво, и той каза тихо, ама аз го чух: „Кажи й направо, че не можем вечно да я влачим. И детето расте.“

Стоях като закована на площадката. Моето внуче спеше вътре, аз му бях взела памперси предния ден, защото те пак бяха закъсали до заплата, и в тоя момент чух „да я влачим“. За мен.

Не звъннах. Слязох по стълбите пеша, въпреки че съм с коляно и асансьорът работеше. На спирката на трамвая ръцете ми трепереха. Най-много ме удари не друго, а това, че преди осем месеца прехвърлих апартамента в „Люлин“ на Милена. Дарение. При нотариус. „За да сте спокойни“, каза тя. „Да не стане после разправия с брат ми.“ Брат й, моят син Пламен, е в Германия от шест години и се сеща за нас по Вайбър най-често, като му трябват документи.

Прибрах се и й звъннах.

„Къде си?“ — пита тя.

„У дома.“

„Как у дома? Нали щеше да идваш?“

„Дойдох. И си тръгнах.“

Имаше мълчание, после тя: „Чула си нещо, нали?“

Казах: „Чух достатъчно.“

След час беше пред нас. Аз живея още в същия апартамент, да. Прехвърлен е на нейно име, ама аз съм вътре, защото така си беше. Само че на документ не си бях запазила право на ползване. Нотариусът попита, Милена каза: „Е, какво право на ползване, това е мама, ние няма да я гоним.“ И аз, глупачката, махнах с ръка. Все пак тя ми е дете.

Влезе разплакана и почна: „Не е това, което си мислиш.“

„А какво е? Че ме влачите? Аз ли ви се натискам? Кой гледа Алекс, като е болен? Кой ви плаща тока понякога? Кой три години ходи при свекърва ти в „Пирогов“, когато ти беше след секцио и не можеше?“

Тя седна, хвана се за челото и каза: „Точно за това е. Защото всичко е станало… прекалено. Ти си навсякъде, мамо.“

Това ме вбеси. „Навсякъде? Внучето ми да не е чуждо?“

„Не е чуждо. Но ти влизаш без да звъниш. Пренареждаш ни шкафовете. Казваш на Иво как да възпитава детето. На мен какво да готвя. И после като не стане на твоето, се обиждаш.“

Щях да й кажа, че си измисля, ама не можах веднага. Защото… да, случвало се е. Само че не съм го мислила така. Аз просто помагам.

Тогава тя каза нещо друго, което направо ме сряза: „И апартамента не съм ти го искала заради алчност.“

„А заради какво тогава?“

Тя извади телефона, отвори нещо и ми го подаде. Беше чат с Пламен. Моят син. Пише й: „Гледай да уредиш апартамента отсега, че като се върна, няма да стоя под наем. Мама лесно се навива, кажи й, че е за спокойствие.“ Имаше и друго: „Щом е на твое име, после ще се разберем.“ После гласово, което тя пусна. Неговият глас: „Не й казвай, че имам кредити.“

Аз седнах. Буквално ми омекнаха краката. Пламен пред мен все едно беше едно, а зад гърба ми — друго. Той последните месеци все ме разпитваше дали съм си плащала данъка, дали пазя нотариалния акт, такива неща. Аз си мислех, че му пука.

„Защо не ми каза?“ — питам.

„Защото щеше да стане война. И защото…“ — тук тя се поколеба — „защото и на нас ни беше удобно да е решено. Иво тогава остана без работа, бяхме с бебе, мислехме да теглим кредит. Банката гледа какво имаш, какво нямаш. Да, мислехме и за това. Не съм светица.“

Ето го. Най-после истината. Хем ме е пазела от брат си, хем е мислела и за себе си. Аз стоях и се чудех кого повече да мразя.

Вечерта Иво дойде. Очаквах да се държи нагло, а той само каза: „Извинявайте за думите. Не трябваше така. Ама аз живея с усещането, че каквото и да направя, все съм лошият. Ако кажа нещо за граници — аз съм неблагодарен. Ако мълча — вкъщи няма въздух.“

„Граници?“ — викам. „Аз съм ви гледала детето!“

„Гледали сте го, да. И сме ви благодарни. Но после три дни слушаме как без вас сме загинали.“

Пак ме жегна, защото… и това май съм го правила. Не нарочно. Просто ми идва отвътре. Само че като си сам по цял ден, всяко „благодаря“ ти става важно. Мъжът ми почина преди четири години. Оттогава все при тях се въртя. Уж да помагам, а сигурно и да не съм сама. Това най-много ме боли да си го призная.

След два дни звъннах на адвокатка, препоръчана от съседката от третия етаж. Попитах може ли да се развали дарение. Тя каза: „Може да се търсят варианти, но не е лесно, зависи от обстоятелствата. И най-вече помислете какво искате — имот или отношения.“

Лесно е да го каже. Аз искам и двете, ама явно не става.

После дойде и Пламен по видеоразговор, много обиден, че сестра му ми е показала чата. Започна: „Аз го казах така, защото тя иначе щеше да ме изяде за моя дял.“ После излезе и неговата истина — имал два бързи кредита, жена му била бременна, работата му намаляла. Не искал да остане на улицата, ако се върне. Не искал и аз да „раздавам всичко под емоция“. Абе и той не е съвсем чудовище. Ама ме е лъгал, това е.

В момента сме така: Милена ми предложи да ходим на нотариус и да ми учреди право на ползване поне, за да съм спокойна. Каза и, че ще ми дава ключа им, но да звъня преди да отида. Аз се засегнах от тоя ключ, все едно ми правят услуга, ама май е нормално. Пламен пък иска, като може, да дойде за Коледа и да говорим четиримата. Не знам дали иска да говорим, или да смята.

Най-гадното е, че се чувствам и използвана, и виновна едновременно. Все едно съм се бутала да съм нужна, а после съм се сърдила, че хората не го оценяват както аз искам. И в същото време — кой родител не помага, като може?

Сега се чудя дали да настоявам да върнем нещата назад по съдебен път, или да приема правото на ползване и да се опитам да не им вися на главите. Само че като отстъпя, не знам дали няма съвсем да стана излишна. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли си търсили апартамента обратно, или бихте преглътнали заради семейството?