„Като се оженихме, обещах да съм до него в добро и лошо. Но след инсулта се страхувам да остана сама с мъжа си у дома.“

„Или го настаняваш някъде, или и ти ще легнеш.“ Това ми каза сестра ми в коридора на неврологията, докато чакахме епикризата. И аз направо й се озъбих: „Много лесно ти е да говориш, не ти се прибираш с него.“ Тя замълча, а после само каза: „Точно затова ти го казвам.“

Мъжът ми получи инсулт преди година и два месеца. Беше на работа, в склада към една фирма до индустриалната зона. Обадиха ми се от Спешна помощ, после Пирогов, после рехабилитация. Първите седмици изобщо не мислех за нищо, само да оцелее. Подписвах документи, тичах до аптеката, носех памперси за възрастни, мокри кърпи, изследвания, направления от личната. Като ни изписаха, всички ми казваха едно и също: „Най-важното е, че е жив.“ И аз това си повтарях.

Да, жив е. Но не е човекът, с когото живях 27 години.

Остана с парализирана лява страна, трудно става, трудно сяда, не може сам да се къпе, не може сам до тоалетна. Говорът му е ту ясен, ту не. Но най-тежкото не е това. Най-тежкото е, че стана страшно раздразнителен и зъл. Знам, че звучи грозно да го кажа така. И аз дълго не го казвах. Все го оправдавах – че го е срам, че е безсилен, че го боли, че лекарствата му влияят.

Само че когато човек те псува, защото супата била хладка, и хвърли лъжицата по теб, вече не мислиш медицински. Когато нощем те вика през 40 минути и като отидеш, ти крещи „къде се губиш“, а ти си спала общо час и половина, не ти е до разбиране. Когато веднъж ме хвана здраво за китката, защото не искаше да му сменя памперса „като на бебе“, и ми остана синина, тогава за пръв път ме хвана страх.

После ми беше срам от този страх.

Децата ни не живеят с нас. Едното е в Пловдив, другото в чужбина. Помагат с пари колкото могат, идват, звънят, но ежедневното е върху мен. Сутрин го вдигам с колана за прехвърляне, ако не е в настроение, всичко става два пъти по-бавно. После лекарства, закуска, раздвижване, ако въобще се съгласи. Рехабилитатор идваше в началото, но спряхме, защото не ни излизаше. После пак пускахме през здравната каса, но часовете не стигат. Аз междувременно напуснах работа в една счетоводна кантора, уж временно. Само че временното стана година.

И тук е частта, в която и аз не съм права. Не казвах истината на никого. На децата казвах: „Добре сме.“ На свекървата казвах: „Справяме се.“ На сестра ми казвах: „Има трудни дни, но е нормално.“ Защо? Защото ако го кажа на глас, значи признавам, че не се справям. А аз бях тази, която най-много настоя да си го вземем вкъщи, а не в център за долекуване след болницата. Казах: „Аз съм му жена, няма да го оставя.“ И сега това изречение ми тежи като камък.

Преди два месеца паднах в банята, докато го придържах. Не тежко, но си ударих кръста. Не отидох на лекар. Намазах се с едно мазило от аптеката и продължих. На другия ден той ми каза: „Не го прави на театър.“ Толкова ме заболя, че излязох на терасата и ревях като ненормална.

После, като се успокои, каза тихо: „Не помня да съм го казал.“ И аз не знам дали наистина не помни, или му е по-лесно така.

Имало е и други моменти. Един ден ме попита: „Ти чакаш ли да умра, за да ти олекне?“ Седнах на стола и не можах да отговоря. Защото истината е, че понякога си мисля не да умира, а просто някой да дойде и да ме смени за една седмица. Да спя. Да не съм нащрек. Да изляза до магазина без да бързам. И после ме изяжда вина, че въобще ми е минало през ума.

Сестра ми и децата вече натискат за дом или поне за хоспис за известно време. Ходих да гледам едно място край Банкя. Чисто беше, персоналът нормален, хората не изглеждаха изоставени. Прибрах се и цяла вечер не можах да му кажа. На другия ден подхванах отдалече: „Може би за малко, да те стабилизират, да имаш постоянна рехабилитация…“ Той ме погледна и каза: „И ти ли? Само това чакахте.“

И ме довърши.

Обаче има и друго, което никой не знае, освен сестра ми. Преди инсулта ние не бяхме добре. Не става дума за изневяра или нещо такова. Просто години наред той си беше тежък човек – всичко да е по неговото, мълчание с дни, ако се скараме, аз да оправям сметки, ремонти, роднини. Не беше чудовище, да не излезе така. Работеше, носеше пари, държеше на семейството. Но ме беше свикнал аз да се нагласям. И май аз също съм виновна, че все се нагласях. След инсулта това се усили и вече няма къде да мърдам.

Преди седмица стана най-лошото. Беше ядосан, че синът ни не може да си вземе отпуск точно когато той иска. Започна да крещи, после хвърли дистанционното, после се опита сам да стане от леглото, залитна и щеше да падне. Аз го хванах, той замахна и ме удари по рамото. Не знам дали нарочно, дали в паника, дали без да усети. Но ме удари. След това и двамата плакахме. Той повтаряше: „Не съм аз, не съм аз.“ Аз пък за пръв път казах: „Страх ме е от теб.“

Оттогава вкъщи е тихо и още по-тежко.

Вчера пак дойдоха децата. Голям разговор, пак същото. „Мамо, това не е живот.“ Аз се ядосах и казах: „Лесно ви е отстрани.“ А едното ми отвърна: „Не, трудно ни е да гледаме как изчезваш.“ И май това най-много ме разтресе. Защото като се видях в огледалото сутринта, наистина не се познах.

Сега сме подали документи за ТЕЛК и чакаме. Говоря и с една социална работничка от общината за почасова помощ, но ми обясни, че се чака и че няма достатъчно хора. За дом още не съм подписала нищо. А и той в редките си по-добри дни ме гледа така, че ми се къса сърцето. Казва: „Само ти ми остана.“ И аз пак се връщам в началото – обещания, брак, години, общ живот.

Само че вече не знам кое е вярност и кое е инат. Не знам дали да го гледам у дома докрай, щом вече се разпадам, или това не помага нито на него, нито на мен. Вие как бихте постъпили на мое място – бихте ли търсили професионална грижа, или бихте стискали зъби и останали вкъщи до край?