Моят брат ми отне дома – история за предателство, семейство и борба за справедливост

– Не можеш просто да влезеш тук, Мария! Това вече е моят дом! – гласът на брат ми Димитър отекна в празния коридор, докато стоях с куфар в ръка пред вратата на собствения си апартамент.

Сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам, че след всичко, което преживяхме заедно, той ще се обърне срещу мен така. Погледнах го – висок, с нахаканата си усмивка, която винаги ме е дразнила. Винаги получаваше всичко наготово. Винаги беше любимецът на мама.

– Димитре, това е моят апартамент! Аз го купих с парите от наследството на татко! – гласът ми трепереше от гняв и обида.

Той само сви рамене и се облегна на касата.

– Мама каза, че мога да остана тук. Ти си голяма вече, намери си нещо свое. Аз имам нужда от място.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Винаги съм знаела, че мама предпочита него. След смъртта на татко тя се промени – стана по-студена към мен, а към него още по-грижовна. Когато се омъжи повторно за чичо Стефан, аз вече бях излишна в собствения си дом. Затова се хвърлих да уча в София и работих като луда, за да си купя този малък апартамент в „Люлин“. Беше моето убежище, моят малък свят.

Но сега дори това ми беше отнето.

– Мамо, как можа да му позволиш? – звъннах ѝ веднага след скандала с Димитър. Гласът ѝ беше хладен и уморен.

– Мари, той е още млад. Ти имаш работа, можеш да се оправиш. Не бъди егоистка.

Егоистка? Аз ли? Аз, която винаги съм отстъпвала, която съм гледала брат си като малък, когато тя работеше нощни смени? Аз ли съм егоистката?

Седнах на стълбите пред блока и заплаках. За първи път от години се почувствах напълно сама. Приятелите ми казваха: „Съди ги! Това е твое! Не позволявай да ти го вземат!“ Но как да съдя собствената си майка и брат? Как да ги изправя пред съдия и да разкъсам и без това крехките ни връзки?

Дните минаваха в безсънни нощи и безкрайни разговори с адвокати. Оказа се, че апартаментът е на мое име, но майка ми беше дала ключа на Димитър и той отказваше да излезе. Полицията само сви рамене: „Семейни работи са това.“

Веднъж го заварих да разхожда новата си приятелка из хола ми.

– Какво правиш тук? – попитах го през зъби.

– Живея си живота. Ти също трябва да започнеш да живееш своя – отвърна той с онази негова арогантност.

Всяка вечер се прибирах в квартирата при две непознати момичета и се чудех как стигнах дотук. Какво направих грешно? Защо никога не бях достатъчно добра за майка ми? Защо винаги трябваше аз да отстъпвам?

Една вечер не издържах и отидох при нея.

– Мамо, защо? Защо винаги избираш него пред мен?

Тя ме погледна уморено.

– Мари, ти си силна. Винаги си била силна. Той не може сам. Трябва му помощ.

– А на мен? На мен не ми ли трябваше помощ, когато татко почина? Когато ти замина за чужбина и ме остави сама с него?

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

– Прости ми… – прошепна тя.

Но прошката не върна дома ми. Не върна годините самота и борба. Не върна усещането за сигурност.

В крайна сметка заведох дело. Съдът отсъди в моя полза – Димитър трябваше да напусне апартамента. Но когато най-накрая отключих вратата и влязох вътре, всичко беше различно. Миришеше на чужд парфюм, по стените имаше нови драскотини, а спомените ми бяха изместени от неговите следи.

Седнах на пода и заплаках отново – този път не от гняв, а от тъга по изгубеното семейство.

Днес живея сама в този апартамент. С майка ми почти не говорим. Димитър не ми е простил. Понякога се чудя – струваше ли си всичко това? Струва ли си да се бориш за справедливост, когато цената е самотата?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да простите или да се борите до край?