Дъщеря ни вече не е същата: Как загубихме детето си в сянката на един брак

„Не мога да повярвам, че пак не дойде!“, изкрещях през сълзи, докато телефонът ми трепереше в ръката. Беше рожденият ден на мъжа ми – баща ѝ – и за първи път откакто се помня, масата беше празна без нея. Само аз, той и тишината.

„Мамо, не мога да дойда. Ивайло има работа, а и сме изморени…“, гласът ѝ беше чужд, някак далечен, сякаш говорех с непозната. „Татко ще разбере.“

„Татко ще разбере?!“, повторих като ехо. „Ти ще разбереш ли някога какво причиняваш на семейството си?“

Затворих телефона и се разплаках. Мъжът ми, Георги, седеше до мен и стискаше ръката ми. „Остави я, Мария. Вече не е малко момиче.“

Но как да я оставя? Как да приема, че детето ми – нашата Деси – вече не е същата? Че някой друг ѝ диктува какво да мисли, какво да чувства, кога да ни вижда? Когато беше малка, Деси беше слънцето в дома ни. Смееше се силно, обичаше да ни прегръща и винаги казваше: „Мамо, татко, вие сте най-добрите!“

Всичко се промени, когато срещна Ивайло. Първият път, когато го доведе у дома, още на прага усетих хлад. Поздрави ни учтиво, но в очите му имаше нещо надменно. Георги го прие сдържано – „Момчето е амбициозно“, каза ми после. Но аз усещах друго – че този човек ще отнеме дъщеря ни.

Сватбата беше скромна – по тяхно желание. „Не искаме излишни разходи“, настояваше Ивайло. Деси сякаш се съгласяваше с всичко. Не искаше бяла рокля, не искаше голям празник. „Това е нашият ден“, повтаряше тя, но аз виждах как се отказва от мечтите си една по една.

След сватбата започнаха дребните промени. Първо спря да идва всяка неделя на обяд. После започна да отговаря на обажданията ми все по-рядко. „Мамо, имаме много работа“, „Мамо, Ивайло не обича шумни събирания“, „Мамо, ще ви се обадя по-късно.“

Веднъж я попитах: „Деси, щастлива ли си?“ Тя се усмихна тъжно: „Да, мамо… просто всичко е различно.“

С времето започнах да усещам как между нас расте стена. Когато все пак идваше у дома, беше напрегната, гледаше часовника си и често получаваше съобщения от Ивайло: „Кога ще тръгваш?“, „Не забравяй за срещата ни.“

Опитах се да говоря с него – поканих го на кафе. „Ивайло, знам че Деси вече има свое семейство, но ние сме ѝ родители…“ Той ме прекъсна хладно: „Госпожо Мария, Деси е възрастна жена. Тя сама решава.“

Но аз виждах как тя вече не решаваше нищо сама. Всяко нейно мнение беше негово мнение. Всяка нейна мечта – негова цел. Дори дрехите ѝ се промениха – от цветни поли към сиви костюми.

Приятелките ми казват: „Остави я! Това е животът! Жените се променят след брака.“ Но аз не мога да приема това отчуждение. Не мога да приема, че детето ми вече не ме търси за съвет или утеха.

Преди месец опитах за последно – поканих я на разходка в Борисовата градина. Седнахме на пейка под липите.

„Деси, липсваш ми…“, прошепнах.

Тя избягваше погледа ми.

„Мамо… моля те… Не искам да говорим за това.“

„За кое? За това, че вече не си част от нас? Че Ивайло те държи като в клетка?“

Тя избухна: „Не разбираш! Той ме обича! Просто… просто имаме различен живот вече!“

„А къде е мястото на родителите ти в този живот?“

Тя стана рязко и си тръгна без да се обърне.

Оттогава не сме се чували. Днес беше рожденият ден на Георги – баща ѝ – и тя дори не се обади.

Седя сама в тъмната кухня и се чудя – къде сбъркахме? Дали прекалено я обичахме? Или просто животът я отне от нас?

Питам ви – има ли надежда да си върнем детето? Или трябва да приемем, че сме изгубили дъщеря си завинаги?