Когато любовта се превърна в изпитание: Моята нова съпруга и синът ми от първия брак

– Не мога повече, Петре! – гласът на Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, а навън дъждът блъскаше по ламаринената козирка. В ръцете си стисках чашата с кафе, но пръстите ми трепереха.

– Какво значи това? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. Последните седмици бяха като ходене по въже – всяка дума, всяко движение можеше да предизвика буря.

– Не мога да живея с него! – Мария посочи към стаята на Иван, сина ми от първия брак. – Опитах се, наистина опитах, но той не ме приема. А и Виктория страда! Виждаш ли я? Затваря се в стаята си, плаче нощем…

Стиснах зъби. Иван беше всичко за мен. След развода с Елена, майка му, той остана при мен – тихо, затворено момче, което обичаше да рисува и да слуша стари плочи. Когато срещнах Мария, тя имаше дъщеря – Виктория, на дванайсет. Мислех си, че ще станем семейство като по филмите. Но реалността беше друга.

Първите месеци всичко изглеждаше добре. Готвехме заедно, гледахме филми, ходехме на разходки в Южния парк. Иван и Виктория играеха шах, смееха се. Но после нещо се промени. Виктория започна да се държи студено с Иван. Мария все по-често го упрекваше за дреболии – че не си е оправил леглото, че е забравил да измие чиниите.

Една вечер чух Виктория да казва на майка си:

– Мамо, защо трябва да деля стаята си с него? Той не ми е брат!

Мария въздъхна:

– Знам, миличка, но така е по-лесно за всички…

Иван се затвори още повече. Рисунките му станаха мрачни – черни дървета, самотни фигури. Опитах се да говоря с него:

– Сине, какво става? Всичко наред ли е?

Той само сви рамене:

– Добре съм, тате.

Но знаех, че не е така.

Една неделя Мария настоя да отидем всички заедно на гости при майка ѝ в Банкя. По пътя Виктория се разплака – не искала Иван да идва. Мария я прегърна и каза:

– Ще бъде добре, обещавам ти.

Но когато пристигнахме, майката на Мария ме дръпна настрана:

– Петре, разбирам те… Но не мислиш ли, че Иван трябва да прекарва повече време при майка си? Тук не му е мястото.

Почувствах се като натрапник в собствения си живот.

Вечерта Иван ме попита:

– Тате, ако не ме искат тук… мога ли да отида при мама?

Сърцето ми се сви. Не исках да го губя. Но какво можех да направя? Мария беше права – Виктория страдаше. А и тя самата започна да се отдръпва от мен.

Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не знам дали ще издържа още дълго… Петър все едно има две семейства.

Започнахме да се караме за всичко – за пари, за домакинството, за децата. Иван все по-често оставаше до късно навън или се затваряше в стаята си със слушалки на ушите.

Една вечер го намерих да плаче. Прегърнах го силно.

– Съжалявам, тате… Не искам да ти преча.

– Не говори така! Ти си моят син. Никога няма да ми пречиш.

Но думите ми увиснаха във въздуха.

Мария стана все по-студена. Започна да спи в хола под предлог, че Виктория има нужда от нея нощем. Аз останах сам в спалнята с мислите си.

Една сутрин Иван не беше вкъщи. Намерих бележка: „Отивам при мама.“

Обадих се на Елена – потвърди ми го със сълзи в гласа.

– Петре… той има нужда от теб. Но тук поне ще е спокоен.

Седнах на леглото и заплаках като дете.

Мария влезе тихо:

– Съжалявам… Не исках така да стане.

– И аз… – отвърнах. – Но вече нищо не е същото.

Сега стоя сам в апартамента ни в „Люлин“. Чувам смеха на Виктория от стаята ѝ – тя вече е по-спокойна. Мария готви вечеря и ме пита дали ще ям с тях. Аз кимам, но всичко ми е безвкусно.

Понякога Иван ми пише съобщения: „Тате, добре съм.“ Но знам, че не е така.

Чудя се: Кога любовта се превръща в изпитание? И може ли едно семейство да оцелее, когато миналото и настоящето не могат да се помирят?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили?