Майчин вик: Когато любимата играчка едва не отне живота на детето ми

„Не, Дани! Не!“, изкрещях, когато видях как лицето на сина ми започва да посинява. Сърцето ми спря за миг, а в ушите ми ехтеше само един въпрос: „Ще го загубя ли?“ Бях сама вкъщи с трите си деца – Виктория, Петър и най-малкия, Даниел. Беше обикновен следобед в нашия апартамент в Кючук Париж, Пловдив. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз се опитвах да приготвя вечеря, докато децата си играеха в хола.

Даниел беше на осем месеца – усмихнато, любопитно бебе, което обожаваше новата си гризалка с формата на таралежче. Купих я от кварталната аптека по препоръка на други майки във Facebook групата „Майки от Пловдив“. Всички я хвалеха – „безопасна“, „сертифицирана“, „страхотна за зъбките“. Не подозирах, че точно тя ще превърне деня ми в кошмар.

Докато рязах моркови, чух странен звук – нещо между хриптене и задавяне. Обърнах се и видях Даниел с гризалката в устата, а очите му се разширяваха от ужас. Виктория пищеше: „Мамо, Дани не може да диша!“ Петър стоеше като вцепенен. В този момент времето спря. Хвърлих ножа и се хвърлих към него. Гризалката беше наполовина в устата му, а малко парченце явно се беше отчупило и заседнало в гърлото му.

Започнах да го тупам по гърба, както бях гледала по клиповете в интернет. „Дишай, мамо, моля те!“, шепнех през сълзи. Минутите се точеха като часове. В един момент той изплю парченцето и пое въздух с писък. Прегърнах го толкова силно, че той заплака още по-силно. Аз също плачех – от облекчение, страх и вина.

След този момент всичко се промени. Мъжът ми Георги се прибра и ме намери разтреперана на пода с трите деца около мен. „Какво стана?“, попита той разтревожено. Разказах му всичко през сълзи. Той ме прегърна и каза: „Не си виновна, Мария. Това можеше да се случи на всеки.“ Но аз не можех да си простя.

На следващия ден занесох гризалката в аптеката и поисках обяснение. Продавачката само сви рамене: „Всички ги купуват, никой не се е оплаквал досега.“ Публикувах историята си във Facebook групата и за мое учудване десетки майки започнаха да споделят подобни случаи – отчупени части, задавяния, уплахи. Никой не беше говорил за това публично.

Вечерта Георги настоя да подадем сигнал до Комисията за защита на потребителите. „Трябва да направим нещо!“, каза той твърдо. Аз се колебаех – страхувах се от реакцията на другите майки, от това да не ме обвинят, че преувеличавам или че съм невнимателна майка. Но когато видях Даниел как спи спокойно до мен, разбрах, че дължа това не само на него, но и на всички други деца.

Седмици наред получавах съобщения от майки – някои ме подкрепяха, други ме обвиняваха: „Трябваше да го наблюдаваш по-внимателно!“, „Всяко дете може да се задави с каквото и да е!“ Но аз знаех истината – тази играчка беше опасна и никой не го казваше на глас.

Семейството ми също беше разделено. Майка ми настояваше: „Навремето нямахме такива играчки и пак оцелявахте! Всичко е до вниманието на майката.“ Сестра ми пък ме подкрепяше: „Добре си направила, Мария! Ако не ти, кой?“ Чувствах се разкъсана между вина и гняв.

Една вечер Георги ме хвана за ръката: „Мария, ти си силна жена. Не позволявай на страха да те спре.“ Тогава реших – ще говоря открито за това. Започнах да пиша публикации, да давам интервюта за местни сайтове. Дори една телевизия прояви интерес към историята ни.

С времето разбрах колко много родители премълчават страховете си от страх да не бъдат осъдени или засрамени. А истината е, че всеки може да попадне в подобна ситуация – независимо колко е внимателен или подготвен.

Днес Даниел е здрав и щастлив малчуган. Но аз все още се будя нощем с мисълта: „Ами ако не бях реагирала навреме?“ Вече не вярвам сляпо на етикетите „безопасно“ и „сертифицирано“. Вярвам само на инстинкта си като майка.

Понякога се питам: Колко още деца трябва да пострадат, преди някой да обърне внимание? А вие как бихте постъпили на мое място?