Мъжът ми иска да изпрати сина ни при майка си: Борбата ми за нашето семейство

— Не мога повече, Мария! — гласът на Петър проряза тишината в малката ни кухня, докато дъждът блъскаше по прозорците. — Даниел трябва да отиде при майка ми. Там ще му е по-добре. Тук… тук не се справяме.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че се уплаших да не се счупи. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Даниел, нашият син, едва на десет, седеше в съседната стая и рисуваше с цветни моливи. Не подозираше нищо.

— Какво значи това, Петре? — прошепнах, опитвайки се да не избухна. — Как така не се справяме? Това е нашият син! Не можем просто да го изпратим при майка ти, все едно е някакъв багаж!

Петър избягваше погледа ми. Видях как ръцете му треперят. Знаех, че напоследък работата му в завода върви зле — съкращения, несигурност, но не очаквах такова решение.

— Мария, ти знаеш какво е положението — каза той по-тихо. — Аз съм на ръба на уволнение. Пари няма. Ти работиш на две места, но пак не стигат. Майка ми има двор, кокошки… поне ще яде истинска храна. Ще бъде на чист въздух. Тук… тук само се караме пред него.

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Не беше само заради парите. Знаех го. Петър винаги е бил близък с майка си, но тя никога не ме прие напълно. Винаги намираше повод да ме упрекне — че не съм достатъчно добра домакиня, че не възпитавам Даниел както трябва.

— Това ли искаш? Да го дадем на майка ти, за да може тя да го научи как „истински“ се възпитава дете? — изсъсках аз.

Петър замълча. В този момент вратата се отвори и Даниел надникна:

— Мамо, тате, защо викате?

Усмихнах се насила:

— Нищо, слънце. Просто обсъждаме нещо важно.

Той кимна и се върна към рисунките си. Сълзите напираха в очите ми.

Седмици наред спорехме с Петър. Всяка вечер разговорите ни завършваха с мълчание или със сълзи. Майка му звънеше все по-често:

— Петре, детето трябва да дойде при мен! Тук ще му е по-добре! Мария не може да се справи сама!

Чувах я през телефона и усещах как почвата под краката ми се разклаща. Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина не съм добра майка? Дали не вредя на Даниел с нашите караници?

Една вечер седнах до леглото му и го попитах:

— Дани, ако трябваше да живееш за малко при баба в Пловдив, би ли искал?

Той ме погледна с големите си кафяви очи:

— Мамо, ти ще дойдеш ли с мен?

Сърцето ми се сви.

— Не знам, слънце… Може би само ти за малко.

— Не искам без теб. И без тате.

Прегърнах го силно и си обещах — няма да позволя това да се случи.

На следващия ден отидох при директорката на училището — госпожа Николова. Разказах ѝ всичко. Тя ме изслуша внимателно:

— Мария, много семейства минават през трудности. Но раздялата рядко е решение. Ако искате, мога да ви насоча към психолог за семейни консултации.

Върнах се вкъщи с надежда. Вечерта казах на Петър:

— Не можем да го изпратим при майка ти! Ще потърсим помощ. Ще говорим с психолог. Ще се борим заедно!

Той ме погледна уморено:

— Ами ако пак не стане? Ако пак не можем?

— Ще опитаме! За Даниел! За нас!

Започнахме консултациите след седмица. Беше трудно — изкарвахме наяве стари обиди, неизказани страхове. Петър призна колко го е страх от провал, а аз — колко самотна се чувствам понякога до него.

Майка му продължаваше да настоява:

— Петре, мисли за детето!

Но този път той ѝ каза твърдо:

— Мамо, ще се справим сами.

Минаха месеци. Не беше лесно — парите пак не стигаха, караниците понякога избухваха отново. Но Даниел остана с нас. Видях как постепенно започна да се усмихва повече, как рисунките му станаха по-цветни.

Понякога още се питам дали постъпих правилно. Дали не беше по-добре за него да отиде при баба си? Но когато вечер го виждам как заспива спокоен до нас, знам — семейството е битка, която си струва да водиш.

А вие какво бихте направили на мое място? Кое е по-важно — сигурността или любовта?