Отидох в болницата за едно дете, а се върнах с три: Историята, която преобърна живота ми

– Не мога да дишам! – изкрещях през сълзи на майка ми, докато тя трескаво търсеше телефона си. Беше три сутринта, а болките ме разкъсваха отвътре. Станах майка за първи път още преди да съм родила – от страх, че ще изгубя всичко, което обичам.

Майка ми ме хвана за ръката и ме поведе към колата. Баща ми мълчеше, но очите му казваха всичко – тревога, вина, че не може да ми помогне. В болницата в Пловдив ни посрещнаха с обичайното българско безразличие: „Изчакайте, ще ви извикаме.“ Но аз вече знаех – нещо не е наред. Коремът ми беше огромен, а лекарите все повтаряха, че е нормално за първа бременност.

Вкараха ме в родилната зала и всичко стана като в мъгла. Чувах гласове: „Сърцето на бебето пада!“, „Бързо, секцио!“. После тишина. Събудих се от болка и от гласа на една акушерка: „Честито, майче! Три момчета!“

– Как така три? – прошепнах. – Аз чаках едно…

Тя се усмихна уморено: „Съдба, майче. Тризнаци! Всички са живи.“

Първата ми мисъл беше страх. Как ще се справя? Аз съм на 24, работя като продавачка в кварталния магазин, а мъжът ми – Георги – е шофьор на камион. Едно дете ни се струваше чудо, а сега… три?

Георги дойде след два часа. Влезе в стаята пребледнял, с очи пълни със сълзи.

– Мариела… три ли са? – попита тихо.

– Три са… – отвърнах и избухнах в плач.

Той ме прегърна силно. „Ще се справим. Обещавам.“

Но никой не ни подготви за това, което последва. Вкъщи ни чакаха родителите ни – и моите, и неговите. Майка му веднага започна:

– Как ще ги гледате? Пари нямате, жилището ви е малко! Защо не мислехте по-рано?

Баща ми само въздъхна: „Ще помагаме с каквото можем.“

Първите седмици бяха ад. Трите момчета – Даниел, Калоян и Никола – плачеха непрекъснато. Георги работеше по 16 часа на ден, а аз се борех с кърменето, памперсите и безсънните нощи. Майка ми идваше всеки ден да помага, но напрежението растеше.

Една вечер Георги се прибра и ме намери да плача над трите креватчета.

– Не мога повече… – прошепнах. – Чувствам се като провал.

Той седна до мен и хвана ръката ми.

– Мариела, ти си най-силната жена, която познавам. Ще минем през това заедно.

Но не беше лесно. Съседите започнаха да шушукат: „Тия с тризнаците пак викат бабата на помощ.“ В магазина хората ме гледаха със съжаление или завист: „Три деца? Държавата да ви даде апартамент!“

Държавата… Отидохме в социалните служби за помощ. Там ни посрещнаха с бюрократична усмивка:

– За тризнаци има еднократна помощ и детски надбавки. Но за жилище… чакайте ред.

Редът се оказа безкраен. Живеехме в двустаен апартамент с родителите на Георги. Всеки ден беше битка за пространство и тишина. Свекърва ми не пропускаше да отбележи:

– Ако бяхте мислили по-рано…

Една вечер избухнах:

– Мислехме! Но животът не пита! Не сме виновни!

Тя замълча за първи път от месеци.

С времето момчетата пораснаха малко и започнаха да се смеят. За първи път усетих радостта от майчинството – когато тримата ме прегърнаха едновременно. Георги започна да взима допълнителни курсове, аз продавах домашни сладкиши на пазара. Парите пак не стигаха, но вече имахме надежда.

Един ден получих писмо от общината: „Одобрени сте за социално жилище.“ Плаках от щастие. Преместихме се в малък апартамент в Кючук Париж – тесен, но само наш.

С годините разбрах какво значи истинско семейство – не онова от рекламите, а онова, което оцелява въпреки всичко. Научих се да прощавам на свекърва си, да приемам помощ от приятели и съседи. Днес момчетата са на шест и всяка сутрин ме питат:

– Мамо, ти щастлива ли си?

Поглеждам ги и си мисля: ако съдбата не беше решила така, щях ли да знам колко силна мога да бъда? Щях ли да разбера какво значи истинска любов?

А вие… как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да издържите или щяхте да се предадете?