Тръгнах към болницата за едно, а се върнах с три: Историята на едно неочаквано бащинство

— Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! — гласът на жена ми, Мария, трепереше от напрежение, докато държеше куфара до вратата. Беше пет сутринта, а аз още се опитвах да намеря ключовете за колата. Въздухът ухаеше на кафе и страх. Пет години след като станахме родители на нашия син Даниел, сега очаквахме второто си дете. Или поне така мислехме.

— Извинявай, Мария, просто… не мога да намеря ключовете! — промърморих, ровейки из джобовете си. Тя ме изгледа с онзи поглед, който казваше всичко без думи — умора, тревога и малко гняв.

— Ако не тръгнем сега, ще родя тук! — изсъска тя и аз най-сетне ги намерих. Даниел се беше събудил от шума и стоеше на прага със сънени очи.

— Тате, ще ми донесеш ли сестричка? — попита той невинно.

— Ще видим, юнак. — Усмихнах се, без да знам какво ни чака.

Пътят до болницата беше мълчалив. Мария стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. В главата ми се въртяха хиляди мисли — ще се справя ли с две деца? Ще имаме ли достатъчно пари? Как ще се промени животът ни?

В приемното отделение всичко беше като на забавен кадър. Лекарите тичаха, акушерките шепнеха нещо помежду си. Мария изчезна зад една врата, а аз останах сам в коридора с мислите си и сандвич от автомата.

Час по-късно една млада акушерка излезе при мен:

— Господин Георгиев? Моля, елате с мен.

Сърцето ми заби лудо. Влязох в стаята и видях Мария — бледа, но усмихната. До нея стоеше доктор Петрова с широка усмивка.

— Честито! — каза тя. — Станахте баща на… тройка!

— На какво?! — едва не паднах от стола.

— Три бебета! Две момичета и едно момче. Всички са добре.

Погледнах Мария. Очите ѝ бяха пълни със сълзи — от радост или ужас, не знаех. Аз самият не знаех дали да се смея или да плача.

— Това… това е шега, нали? — прошепнах.

— Не, господине. Това е чудо! — усмихна се доктор Петрова.

В следващите дни всичко беше като сън. Родителите ни пристигнаха от провинцията — майка ми веднага започна да дава съвети:

— Трябва да купите още едно легло! И още памперси! А кой ще помага на Мария?

Тъщата ми само клатеше глава:

— Казах ви аз да не бързате с второто дете…

Даниел беше объркан и малко обиден:

— Защо мама донесе три бебета? Аз исках само една сестричка!

Вкъщи настъпи хаос. Плачещи бебета, недоспали родители, постоянни караници за това кой е на ред да сменя памперси или да храни някое от децата. Мария често плачеше нощем от умора и безсилие.

Една вечер я намерих седнала на пода в кухнята, с глава в ръцете си.

— Не мога повече… — прошепна тя. — Чувствам се като провал. Не мога да бъда добра майка на всички…

Седнах до нея и я прегърнах.

— И аз се страхувам, Мария. Но ще се справим. Заедно сме.

Тя ме погледна със сълзи в очите:

— Ами ако не успеем? Ако децата пораснат нещастни?

— Ще ги обичаме. Това е най-важното.

С времето започнахме да намираме ритъм. Сменяхме памперси като по конвейер, хранехме бебетата на смени и се радвахме на всяка малка победа — първата усмивка, първото „гугу“.

Но напрежението между нас растеше. Пари не стигаха, сметките се трупаха. Започнах да работя допълнително като шофьор на такси нощем. Мария остана сама с четири деца през деня и често избухваше:

— Не мога повече! Кога ще имаме време за нас? Защо всичко трябва да е толкова трудно?

Понякога си мислех да избягам. Да изчезна за ден-два, да забравя за всичко. Но после виждах как Даниел гушка сестрите си или как Мария ги люлее в скута си и разбирах — това е моят живот. Моят хаос. Моята любов.

Една вечер седяхме всички заедно на дивана — бебетата спяха, Даниел рисуваше нещо на масата.

— Знаеш ли — прошепна Мария — понякога си мисля, че съдбата ни изпрати тройка, за да ни научи на търпение и любов.

Погледнах я и усетих как тежестта в гърдите ми се разтапя. Може би беше права.

Сега, когато гледам трите малки главички в креватчетата им, си задавам въпроса: Дали някога човек е готов за това, което животът му поднася? Или просто трябва да обича и да вярва, че ще се справи?

А вие как бихте реагирали на такава изненада? Щяхте ли да издържите или бихте се предали?