Съвременна любов: Когато равенството влиза в кухнята

– Не мога да повярвам, Калояне! – гласът ми трепереше, докато гледах как синът ми стои до мивката и мие чинии. – Какво ще кажат хората, ако те видят така?

Той само се усмихна и хвърли поглед към Калина, която седеше на масата с чаша чай. – Мамо, не сме в 1985-та. Време е да свикнеш, че и мъжете могат да помагат вкъщи.

Сърцето ми се сви. Цял живот съм се борила да държа семейството цяло, да поддържам традициите живи. В нашия дом жената готви, чисти, грижи се за всички. Така беше и при майка ми, и при баба ми. А сега…

Калина вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха топли, но твърди:
– Знам, че ти е трудно, Ани. Но за нас това е важно. Искам Калоян да е мой партньор, не помощник или гост в собствения си дом.

Тези думи ме удариха като шамар. Партньор? Какво значи това? Да делим всичко по равно? Дори грижата за децата, за дома? Спомних си как нощем съм ставала да сменям пелени, докато мъжът ми Петър спеше непробудно. Как съм тичала между работа и пазаруване, а той само питаше кога ще е вечерята готова.

– Не е ли нормално жената да се грижи за дома? – прошепнах почти на себе си.

Калина се усмихна тъжно:
– Може би някога е било. Но сега и двамата работим, и двамата сме изморени вечер. Ако не си помагаме, ще се превърнем в съквартиранти, не в семейство.

Тази вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото до Петър и мислех за думите ѝ. Беше ли права? Или аз просто остарявам и не мога да приема новото време?

На следващия ден отидох на кафе при съседката ми Мария. Тя винаги беше готова да изслуша и да даде съвет.
– Марче, представяш ли си – Калоян мие чинии! А Калина му казва „браво“! – възмутих се аз.
– Е, Ани, светът се променя – засмя се тя. – Моят Даниел вече готви по-добре от мен. Даже ме учи на нови рецепти!

Почувствах се още по-объркана. Дали наистина аз съм проблемът? Вечерта реших да поговоря с Петър.
– Помниш ли как майка ти винаги казваше: „Жената държи къщата“? – попитах го.
– Помня – кимна той. – Но виждаш ли, Ани, нашите деца не са като нас. Те искат всичко да е по равно. Може би така ще са по-щастливи.

Думите му ме накараха да се замисля. Винаги съм искала Калоян да има щастливо семейство. Ако това значи да си делят всичко – дори чиниите и прахосмукачката – кой съм аз да им преча?

След седмица отидох у тях на гости. Калина беше направила мусака, а Калоян сервираше салатата.
– Ела, мамо, седни при нас – покани ме той.
Седнах на масата и ги наблюдавах как се смеят и си подават чиниите. Видях щастие в очите им – не онова престорено щастие от снимките по празници, а истинско, топло, споделено.

След вечерята Калоян стана да измие чиниите. Този път не казах нищо. Вместо това станах и аз до него.
– Дай ми една гъба – усмихнах се.
Той ме погледна изненадано:
– Сигурна ли си?
– Сигурна съм – отвърнах тихо. – Може би е време и аз да науча нещо ново.

Докато миехме заедно чиниите, Калина дойде при нас и ни прегърна през раменете.
– Благодаря ти, Ани – прошепна тя.
Почувствах как една тежест пада от мен. Може би не е страшно да пуснеш старото и да приемеш новото. Може би точно така семейството става по-силно.

Сега често си мисля: дали щях да бъда по-щастлива, ако навремето бях поискала повече помощ? Дали нашето поколение не изгуби нещо ценно в стремежа си да бъде „добра домакиня“? Какво мислите вие – трябва ли традициите винаги да са над щастието?