„Баща ми очаква да изпълнявам неговите задачи, но се боря да балансирам собствения си живот“

Никога не съм си представяла, че на 35 години все още ще живея под сянката на очакванията на баща ми. Израснах в малък град в България и винаги бях послушната дъщеря. Баща ми, пенсиониран директор на училище, беше човек на рутината и дисциплината. Вярваше в упоритата работа и очакваше същото от хората около него. Като единствено дете, често бях обект на неговите високи очаквания.

Сега, години по-късно, се чувствам в капан на цикъл от задължения и вина. Баща ми ми се обажда всяка сутрин точно в 7:00 часа, гласът му е смесица от авторитет и очакване. „Мария, трябва да вземеш лекарствата ми днес“, ще каже той, или „Тревата трябва да се окоси; знаеш как обичам да е направено.“ Никога не е молба; винаги е заповед.

Работя на пълен работен ден като медицинска сестра в местната болница, работа, която изисква както физическа, така и емоционална енергия. Съпругът ми, Иван, е подкрепящ, но също толкова зает с кариерата си като инженер. Имаме две деца на шест и четири години, които са светлината в живота ни, но също така изискват постоянно внимание и грижа. Балансирането между работа и семейство вече е ходене по въже без допълнителния натиск от баща ми.

Въпреки натоварения ми график, нуждите на баща ми изглеждат безкрайни. Живее сам в къщата, в която израснах, отказвайки да наеме помощ или да обмисли преместване в общност, където може да има повече подкрепа. „Не съм някакъв безпомощен старец“, настоява той всеки път, когато повдигна темата. Но действията му разказват друга история.

Всеки уикенд е погълнат от неговите задачи. Пазаруване на хранителни стоки, почистване на къщата, посещения при лекаря — задачи, които лесно биха могли да бъдат управлявани с малко външна помощ. Но той не иска и да чуе за това. „Семейството се грижи за семейството“, казва той, сякаш това решава всичко.

Опитах се да поставя граници, обяснявайки, че не мога да бъда на негово разположение всеки ден. Но всеки опит се посреща с разочарование и чувство за вина. „Направих всичко за теб, когато беше малка“, напомня ми той. „Така ли ми се отплащаш?“ Думите болят, оставяйки ме разкъсана между дълг и негодувание.

Собственото ми семейство усеща напрежението. Иван се опитва да бъде разбиращ, но има моменти, когато търпението му се изчерпва. „Не можеш да продължаваш така“, казва ми нежно. „Имаме нужда от теб тук също.“ Децата ни забелязват отсъствието ми през уикендите, лицата им помръкват, когато им казвам, че трябва отново да отида при дядо.

Стресът оказва влияние върху здравето ми. Безсънни нощи и постоянна тревожност са станали моя норма. Започнах да посещавам терапевт, който ме насърчава да приоритизирам собственото си благополучие. Но освобождаването от години вкоренени задължения изглежда невъзможно.

С минаването на месеците ситуацията остава непроменена. Изискванията на баща ми продължават без прекъсване и се чувствам уловена в безкраен цикъл от отговорности и вина. Няма лесно решение, няма щастлив край на хоризонта. Само ежедневната борба да балансирам очакванията на баща си с живота, който се опитвам да изградя за себе си и семейството си.