„Брат ми отказа своя дял от семейния дом. Седем години по-късно, той поиска да му платя с лихва“

Иван и аз винаги сме имали сложни отношения. Като братя и сестри, никога не бяхме най-добри приятели. Родителите ни често се оказваха в ролята на медиатори в нашите постоянни спорове и състезания. Иван, като по-голям с две години, винаги чувстваше нуждата да утвърждава своето превъзходство, докато аз се борех да изградя собствената си идентичност.

Когато родителите ни починаха преди седем години, те ни оставиха своя скромен дом в тих квартал на София. Къщата беше изпълнена със спомени, както добри, така и лоши, и беше значима част от семейната ни история. Въпреки това, Иван ясно заяви, че няма интерес да запази къщата. Той се беше преместил в Пловдив за добре платена работа и живееше живот, далеч от нашия детски дом.

„Не ми трябва,“ каза той пренебрежително по време на четенето на завещанието. „Можеш да вземеш моя дял.“

Тогава бях благодарен. Тъкмо бях започнал собствено семейство и къщата беше идеално място за нас да се установим. Поех отговорността за поддържането на имота, изплащането на оставащата ипотека и извършването на необходимите ремонти. Не беше лесно, но смятах, че си струва да запазя семейния ни дом.

Годините минаваха и Иван и аз рядко се чувахме. Животите ни поеха по различни пътища и разстоянието между нас стана още по-голямо. Тогава, изведнъж, получих писмо от Иван, в което той изискваше да му платя неговия дял от стойността на къщата, плюс лихва.

Бях шокиран. Как можеше изведнъж да претендира за нещо, което толкова доброволно беше отказал? Обадих му се веднага, за да се опитам да разбера мотивите му.

„Това е само справедливо,“ каза той студено. „Не осъзнавах колко ще се увеличи стойността на имота. Дължиш ми моя дял.“

Опитах се да го убедя, обяснявайки всички разходи, които съм направил през годините и как съм поддържал къщата в добро състояние. Но Иван беше непреклонен. Искаше парите си и ги искаше с лихва.

Ситуацията бързо прерасна в правна битка. Иван нае адвокат и ме заведе в съда. Стресът беше огромен. Съпругът ми и децата ми бяха хванати в средата на този семеен конфликт и това оказваше влияние върху всички нас.

В съда адвокатът на Иван твърдеше, че той никога не е формално се отказал от своя дял от имота и че има право на своята част от текущата му стойност. Въпреки усилията ми да докажа обратното, съдията отсъди в полза на Иван. Бях осъден да му платя значителна сума пари, която включваше години натрупана лихва.

Финансовото бреме беше смазващо. Трябваше да вземем заеми и да направим значителни жертви, за да изпълним изискванията на съда. Къщата, която някога се чувстваше като убежище, сега се чувстваше като затвор, изпълнен с огорчение и съжаление.

Иван получи парите си, но отношенията ни бяха непоправимо увредени. Огорчението между нас само се задълбочи и всяка надежда за помирение изглеждаше невъзможна. Семейният дом, някога символ на нашата споделена история, се превърна в източник на болка и разделение.

В крайна сметка нямаше победители в тази история. Къщата остана непокътната, но семейните ни връзки бяха разбити безвъзвратно.