„Когато миналото хвърля сянка върху настоящето: Борбата на една майка за разбиране“

Мария седеше на верандата си, вечерното слънце хвърляше дълги сенки по двора. Тя отпиваше от хладкото си кафе, докато умът ѝ отново и отново проиграваше разговора с дъщеря ѝ Елена от предишната вечер. Това беше разговор, който я остави с чувство на празнота и неразбиране.

Елена винаги е била центърът на света на Мария. Когато бащата на Елена ги напусна, когато тя беше само на четири години, Мария се закле да запълни празнотата. Работеше на две места, често до късно през нощта, за да осигури покрив над главите им и храна на масата. Тя искаше Елена да има всичко, което тя никога не е имала — стабилен дом, добро образование и шанс за светло бъдеще.

Но с времето, когато Елена порасна, жертвите на Мария сякаш избледняха на заден план. Дългите часове работа означаваха, че тя пропускаше училищни представления, срещи с учители и безброй други важни моменти. Елена често се прибираше в празна къща, като единствената ѝ компания бяха телевизорът или домашните.

Мария мислеше, че прави правилното нещо. Вярваше, че осигуряването на финансово стабилност за Елена е най-добрият начин да покаже любовта си. Но когато Елена навлезе в тийнейджърските си години, връзката им стана напрегната. Елена започна да вижда Мария не като любяща майка, а като някой, който отсъства от живота ѝ.

Спорът от миналата нощ беше за университета. Елена беше приета в престижен университет извън страната, но Мария не можеше да си позволи таксите без да поеме огромен дълг. Тя предложи първите две години да учи в местен университет, но Елена го възприе като още един начин Мария да я задържа назад.

„Никога не ме подкрепяше!“ извика Елена, сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Никога не беше там, когато имах нужда от теб!“

Сърцето на Мария се разби от тези думи. Тя искаше да обясни, че всеки час работа е бил заради Елена, че всяко пропуснато събитие е било стъпка към осигуряване на бъдещето ѝ. Но думите не идваха. Вместо това тя гледаше как Елена излиза от стаята, оставяйки Мария сама с мислите си.

Сега, седейки на верандата, Мария се чудеше къде е сбъркала. Тя се беше опитала толкова много да бъде и майка, и баща за Елена, но изглежда всички нейни усилия са били напразни. Жертвите ѝ бяха невидими за Елена, засенчени от моментите, в които не беше там.

Сестрата на Мария, Анна, се присъедини към нея на верандата. „Направи всичко възможно“, каза Анна меко, усещайки вътрешната борба на Мария.

„Наистина ли?“ отвърна Мария с глас едва над шепот. „Мислех си, че правя най-доброто за нея, но сега тя ме вижда като злодей.“

Анна постави утешителна ръка на рамото на Мария. „Понякога децата не разбират докато не пораснат. Може би един ден ще види всичко, което си направила за нея.“

Мария кимна, макар че не беше убедена. Разривът между нея и Елена изглеждаше непреодолим. Тя се страхуваше, че когато Елена осъзнае истината, ще бъде твърде късно да възстановят връзката си.

Докато слънцето залязваше зад хоризонта, Мария седеше в тишина, борейки се с осъзнаването, че въпреки всичките си усилия може винаги да бъде възприемана като антагонист в историята на Елена.