„Защо да губиш време с цветя? Трябва да засаждаш нещо полезно,“ подиграваше се бащата на Сара

Емилия винаги намираше утеха сред цветята. Техните ярки нюанси и нежни аромати ѝ предлагаха усещане за мир, което нищо друго не можеше да ѝ даде. Израснала в малко градче в България, тя прекарваше безброй следобеди, скитайки из полета и градини, сърцето ѝ се изпълваше с радост при всяко ново откритие. Любовта ѝ към цветята беше нещо, което тя дълбоко ценеше, страст, която я отличаваше от семейството ѝ.

Баща ѝ обаче виждаше нещата по различен начин. Практичен човек с малко търпение за това, което смяташе за безсмислени занимания, той често отхвърляше любовта на Емилия към цветята като загуба на време. „Защо да губиш време с цветя? Трябва да засаждаш нещо полезно,“ казваше той с презрение в гласа си. За него градината беше място за зеленчуци и билки, а не за това, което наричаше „безполезни украси“.

Въпреки неодобрението му, Емилия продължаваше да подхранва своята страст. Прекарваше уикендите си, грижейки се за малко парче земя зад къщата им, засаждайки семена и наблюдавайки как те се превръщат в красиви цветове. Всяко цвете беше свидетелство за нейната отдаденост и любов, малка победа в свят, който често изглеждаше безразличен към мечтите ѝ.

Един летен следобед, докато Емилия внимателно подрязваше розите си, баща ѝ се приближи с твърдо изражение. „Емилия,“ започна той, „мислих си. Време е да използваме тази градина по-добре. Можем да отглеждаме домати, чушки, може би дори царевица. Неща, които можем да ядем.“

Сърцето на Емилия се сви. Беше чувала този аргумент безброй пъти преди, но той никога не преставаше да я наранява. „Татко,“ отвърна тя тихо, „цветята също са важни. Те носят красота и радост. Те правят хората щастливи.“

Баща ѝ поклати глава с пренебрежение. „Щастието не слага храна на масата,“ отвърна той. „Трябва да бъдем практични.“

Въпреки настояването на баща си, Емилия отказваше да се откаже от цветята си. Продължаваше да се грижи за тях, намирайки утеха в тяхната красота дори когато светът около нея изглеждаше решен да я лиши от нея.

С годините градината на Емилия стана убежище не само за нея, но и за други. Съседите спираха да се възхищават на цветовете, лицата им светваха от радост при вида на ярките цветове и сложните шарки. За кратък момент и те можеха да избягат от обикновените реалности на живота и да се изгубят в простата красота на природата.

Но бащата на Емилия оставаше непреклонен. За него градината все още беше пропусната възможност, парче земя, което можеше да бъде използвано за нещо по-практично.

Един ден, докато Емилия се грижеше за любимите си цветя, забеляза баща си да я наблюдава от верандата. Изражението му беше неразгадаемо, смесица от любопитство и нещо друго, което тя не можеше съвсем да определи.

„Татко,“ извика тя предпазливо, „искаш ли да ми помогнеш днес?“

Той се поколеба за момент преди да поклати глава. „Не,“ отвърна грубо. „Имам работа.“

Емилия го наблюдаваше как се оттегля в къщата, познато чувство на болка се настани в гърдите ѝ. Знаеше, че колкото и да обича цветята си, никога няма да може да промени мнението му.

Когато слънцето започна да залязва, хвърляйки топъл блясък върху градината, Емилия коленичи сред цветята си. Нежно докосна венчелистчетата на цъфтящо слънчогледче, яркото му жълто лице обърнато към затихващата светлина.

В този момент тя осъзна, че макар одобрението на баща ѝ винаги да ѝ убягваше, красотата на градината ѝ беше нещо, което никога не можеше да бъде отнето. То беше само нейно — малко парче щастие в иначе практичен свят.