„Защо не ме слушаш? Тя отравя ума ти срещу мен!“

Вятърът виеше навън, разтърсвайки прозорците, докато седях в слабо осветения хол, единственият звук беше тиктакането на часовника на стената. Синът ми, Иван, спеше горе, блажено неосведомен за бурята, която беше обхванала живота ни. Бяхме само двамата сега, опитвайки се да съберем парчетата от това, което някога беше щастливо семейство.

Всичко започна преди няколко месеца, когато съпругът ми, Георги, започна да се прибира късно от работа. Винаги имаше извинение — срещата се проточила, трафикът бил ужасен или трябвало да помогне на колега с проект. Исках да му вярвам, но имаше едно натрапчиво чувство в стомаха ми, че нещо не е наред.

После дойде денят, когато той изобщо не се прибра. Звънях му многократно, но всеки път телефонът му отиваше директно на гласова поща. Паниката ме обзе, докато си представях най-лошото. Но чак на следващата сутрин получих съобщение, което разби света ми: „Съжалявам, но няма да се върна. Намерих друга.“

Думите бяха като нож в сърцето ми. Как можа да ни причини това? На Иван? Прекарах дни в мъгла от неверие и гняв, опитвайки се да разбера всичко това. Но дълбоко в себе си знаех истината — бях го загубила много преди физически да си тръгне.

Седмиците се превърнаха в месеци и аз се опитвах да създам усещане за нормалност за Иван. Установихме нови рутинни и традиции, но винаги имаше една празнота, която оставаше в дома ни. Отсъствието на Георги беше постоянен напомнящ за това, което бяхме загубили.

Тогава дойде телефонното обаждане, което щеше да промени всичко отново. Беше Георги, гласът му изпълнен с настойчивост и отчаяние. „Трябва да подпишеш всичко на мен,“ молеше той. „Защо не ме слушаш? Тя отравя ума ти срещу мен!“

Бях изненадана от думите му. Коя беше „тя“? И защо трябваше да подпиша всичко на него? Нямаше никакъв смисъл. Но докато продължаваше да говори, стана ясно, че е под влиянието на някой друг — някой, който го беше убедил, че аз съм врагът.

Въпреки опитите ми да го убедя в противното, Георги отказваше да слуша. Беше убеден, че се опитвам да му съсипя живота и нищо от това, което казвах, не можеше да промени мнението му. Беше като че ли се беше превърнал в непознат за една нощ — някой, когото вече не разпознавах.

С времето осъзнах, че няма какво да направя, за да го върна. Човекът, когото някога обичах, беше изчезнал и на негово място беше някой, който ме виждаше като противник вместо партньор. Това беше болезнено осъзнаване, но такова, което трябваше да приема.

Сега, докато седя сама в хола и тежестта на всичко това ме притиска надолу, знам че нашата история няма щастлив край. Но заради Иван трябва да продължа напред, дори ако това означава да го направя без Георги до нас.