Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на едно семейно наследство
– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът на брат ми, Даниел, отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Майка ми седеше срещу мен, стиснала чашата си с чай така, сякаш от нея зависеше целият ѝ свят. Аз стоях между тях, усещайки как напрежението се сгъстява като буреносен облак над главите ни.
Баща ми почина преди три месеца. Остави ни апартамента, старата къща в село Долни Богров и малко спестявания. Оттогава домът ни се превърна в бойно поле. Всеки разговор за наследството завършваше със скандал. Даниел настояваше да продадем всичко и да си разделим парите. Майка ми искаше да запази къщата – „за да има къде да се събираме като семейство“, както казваше тя. Аз… аз просто исках да не се караме.
– Татко не би искал да се делим така! – опитах се да кажа, но гласът ми прозвуча по-слаб от желаното.
– Татко вече го няма! – изкрещя Даниел. – И аз имам семейство, деца! Не мога да си позволя да държа пари заключени в някаква развалина на село!
Майка ми се разплака. В този момент осъзнах колко самотна изглеждаше – лицето ѝ бе набраздено от бръчки, косата ѝ посивяла, а ръцете ѝ трепереха. Спомних си как преди години баща ми я държеше за ръка на двора в Долни Богров, как се смееха заедно под ореха…
– Моля ви… – прошепнах. – Нека не се караме заради пари.
Даниел ме изгледа с презрение:
– Ти винаги си била любимката! Татко ти остави повече, нали? Защо не кажеш истината?
Сърцето ми се сви. Истината беше, че баща ми ми беше поверил ключовете за къщата и ми беше казал: „Пази я, това е нашият дом.“ Но не беше оставил завещание. Всичко беше на думи, на доверие…
Вечерта след срещата седях сама в стаята си и гледах старите снимки – мама, татко, Даниел и аз на плажа в Созопол; първият учебен ден; Коледа пред елхата. Как стигнахме дотук? Как парите и имотите станаха по-важни от спомените?
Следващите седмици бяха кошмар. Даниел започна да звъни всеки ден, настоявайки за срещи с нотариус. Майка ми отказваше да говори с него. Аз бях посредникът – между двама души, които обичах най-много на света, а които вече не можеха да се гледат в очите.
Една вечер майка ми дойде при мен в стаята ми.
– Знаеш ли, Мария – каза тя тихо, – понякога се чудя дали не сбърках някъде като майка…
Прегърнах я силно.
– Не си сбъркала, мамо. Просто… животът е такъв.
Но вътрешно знаех, че лъжа и нея, и себе си.
Даниел накрая заведе дело за делба. Съдът ни призова. Видях го в залата – беше отслабнал, очите му бяха зачервени. Не ме погледна нито веднъж. Майка ми плачеше през цялото време.
След месеци съдебни битки съдът реши: апартаментът остава за майка ми, къщата се продава и парите се делят между мен и Даниел. Когато излязохме от съда, той ме подмина без дума.
Минаха две години. Къщата вече я няма – новият собственик я събори и построи модерна вила. Майка ми остаря още повече. С Даниел не сме се виждали от тогава.
Понякога вечер сядам на балкона и гледам към светлините на града. Чудя се дали някога ще можем пак да бъдем семейство. Дали някой ден ще простим един на друг? Или наследството завинаги ще остане като рана между нас?
Кажете ми… струва ли си материалното щастие, ако губиш най-близките си хора? Как бихте постъпили на мое място?