Когато миналото не иска да си тръгне: Историята на един баща, който се опитва да обича отново

– Не мога да повярвам, че още държиш снимките ѝ по стените! – гласът на Мария проряза тишината в хола като нож. Беше неделя вечер, масата беше отрупана с домашна баница и салата, а дъщеря ми Ива мълчаливо си играеше с вилицата.

Погледнах Мария, сякаш не я познавах. Вече шест месеца беше част от живота ни, а аз се опитвах да повярвам, че мога да обичам отново. След като загубих жена си – Катя – преди две години, мислех, че никога няма да се усмихна истински. Но Мария беше топла, грижовна, носеше светлина в дома ни. Или поне така си мислех.

– Това са спомени за Ива – казах тихо. – За мен…

– Не можеш да живееш в миналото, Петре! – прекъсна ме тя. – Ако искаш ново начало с мен, трябва да оставиш Катя зад гърба си.

Ива вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които се опитваше да скрие. Сърцето ми се сви. Какво правех? Дали не бързах твърде много? Дали не предавах паметта на Катя?

– Може ли да стана? – прошепна Ива.

– Разбира се, мила – отвърнах и я прегърнах леко по рамото.

Мария въздъхна шумно и започна да събира чиниите. В кухнята се чу трясък – една чаша се счупи. Аз останах сам в хола, заобиколен от снимки: Катя на морето, Катя с Ива на първия ѝ учебен ден, тримата ни на Коледа преди години.

Вечерта премина в мълчание. Когато Мария си тръгна, Ива дойде при мен и ме прегърна силно.

– Тате, тя не разбира… – прошепна тя.

– Знам, слънце. Знам…

Седнахме на дивана и дълго гледахме снимките. Спомних си как Катя винаги казваше: „Миналото е част от нас, но не трябва да ни държи в плен.“ Но как да го пусна? Как да обясня на Мария, че любовта към Катя не пречи на новата любов?

На следващия ден Мария ми писа: „Извинявай за вчера. Просто искам да знам, че има място за мен.“

Дълго гледах съобщението ѝ. Можех ли да ѝ дам това място? Или щях винаги да бъда раздвоен между миналото и бъдещето?

Вечерта я поканих на разговор. Седнахме в парка до блока, където миришеше на липи и детски смях се носеше от близката площадка.

– Мария, обичам те – започнах аз. – Но Катя винаги ще бъде част от живота ми. Не мога да изтрия спомените заради теб. Не е честно нито към нея, нито към Ива… нито към мен самия.

Тя ме погледна с влажни очи.

– Аз просто се страхувам, че никога няма да бъда достатъчна…

– Не става въпрос за достатъчност. Става въпрос за приемане. Ако не можеш да приемеш миналото ми, няма как да имаме бъдеще.

Тя замълча дълго. После стана и тръгна към спирката без да каже нищо повече.

Седях сам на пейката и усещах как тежестта на решението ми ме притиска. Можех ли някога да бъда щастлив отново? Или бях обречен да живея между два свята – този на спомените и този на надеждите?

Седмици наред вкъщи беше тихо. Ива беше по-спокойна, но понякога я улавях как гледа снимките и се усмихва тъжно.

Една вечер тя ме попита:

– Тате, мислиш ли, че мама би искала да си сам?

Погледнах я и се усмихнах през сълзи.

– Не знам, мила. Но знам, че би искала да сме щастливи…

Сега стоя тук, между миналото и бъдещето, и се чудя: Може ли новата любов да живее редом със старата болка? Или винаги ще има сенки между нас?

Какво бихте направили вие? Може ли човек истински да продължи напред без да изгуби себе си?