Любовта, която разделя: Историята на една баба и нейната внучка

– Мария, защо не ми вдигаш телефона? – гласът ми трепереше, докато за пореден път слушах глухото „Абонатът не отговаря“. Седях на кухненската маса, ръцете ми стискаха чашата с чай, а сърцето ми се свиваше от тревога. Вече седмица не бях чула гласа на внучката си. Преди, когато беше малка, тичаше към мен с разтворени ръце и ме наричаше „моята слънчева баба“. А сега… сега сякаш между нас се бе издигнала невидима стена.

Всичко започна миналата Коледа. Дъщерите ми – Елена и Виктория – винаги са били различни. Елена е по-отстъпчива, тиха, а Виктория – амбициозна, понякога дори остра. Опитвах се да ги обичам еднакво, но Виктория винаги твърдеше, че давам повече на Елена – повече внимание, повече грижа, повече любов. „Ти винаги си предпочитала нея!“, изкрещя тя веднъж, когато отказах да ѝ дам пари за новата ѝ кола. „Мария е твоята любима внучка, а моят Георги все е на втори план!“

Тогава не ѝ обърнах внимание. Помислих си, че ще ѝ мине. Но с времето забелязах как Мария започна да се променя. Все по-рядко идваше у дома, избягваше погледа ми, а когато я питах какво има, само вдигаше рамене. Веднъж я чух да казва на майка си: „Мамо, баба винаги те защитава. Аз никога няма да бъда като Елена.“

Една вечер, докато миех чиниите, Виктория влезе в кухнята със стиснати устни.
– Знаеш ли какво казват хората за нас? Че сме разделено семейство! Че ти си виновна! – гласът ѝ беше остър като нож.
– Виктория, моля те… – опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.
– Не искам повече Мария да идва при теб. Тя трябва да бъде с мен и брат си! Достатъчно си я настройвала срещу нас!

Сълзите ми потекоха безшумно. Не разбирах как стигнахме дотук. Винаги съм искала само най-доброто за децата и внуците си. Но думите на Виктория ме пронизаха дълбоко. Започнах да се питам: дали наистина съм била справедлива? Дали съм обичала едните повече от другите?

Дните минаваха в мълчание. Мария не се обаждаше. Елена се опитваше да ме утеши: „Мамо, това ще мине. Просто дай време.“ Но времето не лекуваше раната в сърцето ми. Всяка вечер гледах снимките ни – Мария с усмивка до ушите, как ми подава букетче кокичета… Къде изчезна това дете?

Една събота реших да отида до дома на Виктория. Звъннах на вратата, а отвътре се чу гласът на Георги:
– Мамо! Баба е тук!
Виктория отвори с ледена усмивка.
– Какво искаш?
– Искам да видя Мария.
– Тя не желае да говори с теб.
– Моля те… – гласът ми беше почти шепот.
В този момент Мария се показа зад майка си. Очите ѝ бяха зачервени.
– Бабо… – прошепна тя.
– Може ли да поговорим насаме? – попитах.
Виктория се поколеба, но кимна.

Излязохме в градината. Мария стоеше със скръстени ръце.
– Защо не идваш при мен? Какво съм ти направила?
Тя замълча дълго.
– Мамо казва, че ти не ме обичаш истински. Че използваш мен срещу нея… Аз не знам на кого да вярвам вече.
Сърцето ми се сви още повече.
– Мария, ти си моето слънце. Никога не бих те използвала срещу когото и да било! Обичам те такава, каквато си!
Тя избухна в сълзи и ме прегърна силно.
– И аз те обичам, бабо… Но вкъщи е толкова трудно. Всички се карат заради мен и Георги. Понякога искам просто да избягам…

В този момент разбрах колко дълбоко са раните в нашето семейство. Не ставаше въпрос само за мен или за Виктория – ставаше въпрос за едно дете, което страда между нашите конфликти.

Върнах се у дома със свито сърце и тежки мисли. През нощта не можех да заспя. Мислех дали не трябва да направя нещо радикално – да поискам попечителство над Мария? Да я спася от тази токсична атмосфера? Но дали имам право? Дали няма само да задълбоча пропастта?

На следващата сутрин Елена дойде при мен.
– Мамо, чух какво е станало вчера. Не можеш да спасиш всички… Но можеш да покажеш на Мария, че винаги ще бъдеш до нея.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Може би не мога да поправя всичко. Може би понякога любовта боли повече от всичко друго.

Сега стоя пред прозореца и гледам към празната улица. Чудя се: Кога любовта ни започна да ни разделя вместо да ни обединява? И има ли изобщо начин едно семейство да се излекува от раните на фаворитизма?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Може ли една баба да спаси внучката си от семейните конфликти или само ще задълбочи болката?