Майка ми ме обвинява, че не помагам на болния си брат: Напуснах дома след гимназията

„Ти си чудовище! Как можа да ни изоставиш? Дано някой ден разбереш какво е болка!“, изписваше майка ми в поредното съобщение, което получих тази сутрин. Пръстите ми трепереха, докато четях думите ѝ. Беше използвала нов номер – вече бях блокирала поне десетина. Всяко съобщение беше по-отровно от предишното. Сякаш се надпреварваше със себе си да намери най-болезнените думи, които да ме наранят.

Казвам се Ива. На 22 съм и живея сама в малък апартамент в „Люлин“. Напуснах дома си в Пловдив веднага след като завърших гимназията. Не защото исках да избягам от отговорностите, а защото повече не можех да дишам в онази къща, пропита с вина, страх и непрестанни обвинения.

Брат ми, Петър, е с церебрална парализа. От малка свикнах с болниците, с апаратите, с миризмата на лекарства и с безсънните нощи. Майка ми – Мария – беше като генерала на тази малка армия. Всичко се въртеше около Петър: лекарствата му, рехабилитациите, специалната храна. Аз бях сянката – тази, която трябваше да помага, но никога не беше достатъчно добра.

„Ива, защо не си измила шишетата на Петър?“, „Ива, пак си забравила да му дадеш лекарството!“, „Ива, ако не беше толкова егоистична, щеше да ни е по-лесно!“ – тези думи бяха фонът на детството ми. Понякога се чудех дали изобщо ме виждат като човек или просто като още една ръка за работа.

Баща ми замина за Германия, когато бях на 14. Обеща да ни праща пари и да се върне скоро. Не се върна. Парите идваха все по-рядко. Майка ми ставаше все по-озлобена и уморена. Вечер плачеше тихо в кухнята, мислейки си, че не я чувам.

Когато казах, че искам да уча в София, тя избухна:
– Ива, ти луда ли си? Кой ще ми помага с Петър? Как можеш да мислиш само за себе си?
– Мамо, аз… просто искам шанс за нещо различно. Не мога цял живот да остана тук.
– Значи го изоставяш? Изоставяш мен? Да знаеш – ще си платиш за това!

В онази нощ не спах. Слушах как Петър диша тежко в съседната стая и се чудех дали съм чудовище. На сутринта събрах малко дрехи и тръгнах към автогарата. Не погледнах назад.

Първите месеци в София бяха ад. Пари нямах почти никакви – работех като сервитьорка вечер, а през деня учех журналистика. Всяка вечер преди да заспя, проверявах телефона си със страх: още едно съобщение от майка ми. Понякога просто пишеше: „Дано умреш сама.“ Друг път: „Петър пак получи пристъп – твоя е вината.“

Опитах се да говоря с нея:
– Мамо, моля те… Не мога повече така. Обичам ви, но имам право на свой живот.
– Ти нямаш право на нищо! Ако беше истинска дъщеря, щеше да си тук! Какво ще кажат хората? Че съм лоша майка ли? Че съм отгледала неблагодарница?

С времето започнах да блокирам номерата ѝ един по един. Но тя винаги намираше начин – нова сим карта, профил във Фейсбук, дори писмо по пощата веднъж получих: „Ще проклинам деня, в който си се родила.“

С приятелите ми рядко говоря за това. Повечето не разбират – казват „тя е майка ти, сигурно го прави от любов“. Но каква любов е това? Любов ли е да искаш детето ти да страда само защото ти страдаш?

Петър ми липсва. Понякога му звъня тайно – говорим за футбол или за любимите му коли. Той никога не ме обвинява. Само пита:
– Кога ще дойдеш пак?
– Скоро, Пепи… Обещавам.

Но не знам дали ще мога да се върна. Всяко връщане означава нова порция вина и омраза от майка ми. А аз едва започнах да дишам свободно.

Понякога се питам дали съм лош човек. Дали трябваше да остана и да жертвам мечтите си заради семейството? Или имам право на свой живот?

Всяка вечер гледам светлините на града през прозореца и се чудя: Ако майчината любов може да бъде толкова жестока, какво остава за нас, децата? Може ли някой някога да избяга от вината си?

Какво бихте направили вие на мое място? Ще ме разберете ли или ще ме осъдите?