Между любов и завист: Апартаментът на мама разруши нашето семейство

– Не мога да повярвам, че ти ще вземеш всичко! – гласът на сестра ми Мария трепереше от гняв, докато стоеше в средата на хола, където още миришеше на маминия парфюм. Беше минала едва седмица откакто погребахме мама, а вече се карахме като чужди хора.

Седях на дивана, стиснала в ръце ключовете от апартамента – същите ключове, които мама ми даде преди години с думите: „Ти си ми опората, Деси. Ако нещо стане с мен, искам да знам, че ще се погрижиш за всичко.“ Тогава не разбирах каква тежест носят тези думи. Сега усещах как ме притискат като камък на гърдите.

– Не съм искала това, Мария! – прошепнах, но тя вече не ме слушаше. Брат ми Иво стоеше до прозореца, с ръце в джобовете, и гледаше навън към сивия двор. Мълчеше, но очите му бяха пълни с упрек.

– Всички знаехме, че мама те предпочита – изсъска Мария. – Но не мислех, че ще си толкова безсърдечна.

В този момент се почувствах по-сама от всякога. Винаги съм била „голямата дъщеря“, тази, която помага, която носи торбите от пазара, която води мама по болници и лекари. Мария живееше в Пловдив и се прибираше само по празници. Иво беше зает със собственото си семейство и рядко се обаждаше. Но сега всички бяха тук – не заради мама, а заради апартамента.

Спомних си последните дни на мама – как лежеше в леглото си и ме държеше за ръка. „Деси, не позволявай да се карате за глупости. Семейството е най-важното.“ Обещах ѝ. А сега?

– Моля ви… – опитах се да кажа нещо, но гласът ми се счупи.

– Не ни трябват твоите сълзи! – прекъсна ме Мария. – Ако имаш малко съвест, ще разделиш всичко по равно.

– Завещанието е ясно – обади се Иво тихо. – Мама е оставила апартамента на Деси. Не можем да променим това.

– Можеш да го промениш! – настоя Мария. – Можеш да ни дадеш нашата част!

Погледнах ги и видях в очите им само болка и завист. Не бях виновна, че мама ми се е доверила. Не бях виновна, че тя е избрала мен. Но как да им го обясня? Как да ги убедя, че не съм алчна?

Вечерта останах сама в апартамента. Разхождах се из стаите и докосвах мебелите, снимките по стените, стария килим в хола… Всичко тук беше пропито с нейното присъствие. Спомних си как като малка се криех под масата, когато мама и татко се караха за пари. Винаги парите разделяха хората в нашето семейство.

Телефонът ми иззвъня – беше татко. От години живееше с новата си жена в Бургас и рядко се обаждаше.

– Деси, чух какво става… – започна той внимателно. – Знам, че ти е трудно. Но не позволявай на апартамента да ви раздели.

– Тате… – прошепнах. – Всички ме мразят.

– Не те мразят. Просто са наранени. Всеки скърби по свой начин.

– А аз? Аз нямам право да скърбя ли? – гласът ми трепереше.

– Имаш право на всичко. Но трябва да намериш начин да простиш и на тях… и на себе си.

Затворих телефона и заплаках като дете. Защо винаги аз трябваше да бъда силната? Защо трябваше да нося вината за чуждите решения?

На следващия ден Мария дойде отново. Този път беше по-спокойна.

– Деси… – започна тя колебливо. – Съжалявам за вчера. Просто… не мога да приема, че мама я няма. И после това завещание…

– Знам – прекъснах я тихо. – И аз не мога да го приема.

– Можем ли поне да вземем някои от нещата ѝ? Някоя дреха… снимки…

Кимнах. Заедно започнахме да разглеждаме гардероба на мама. Всяка дреха носеше спомен – първият ѝ шал, който ми даде когато завърших училище; роклята ѝ от абитуриентския бал; снимката ни от морето във Варна…

Мария се разплака и ме прегърна. За миг отново бяхме сестри.

Но после дойдоха адвокатите, документите, делбата… Иво поиска част от парите от продажбата на апартамента. Мария настояваше за мебели и бижута. Аз стоях между тях като съдия и се чудех какво би направила мама.

В крайна сметка продадохме апартамента и разделихме парите по равно. Но нищо вече не беше същото. Семейството ни остана разбито – всеки пое по своя път с усещането за загуба и горчивина.

Сега живея под наем в малък апартамент в София. Понякога сънувам мама – усмихва ми се и ми казва: „Деси, прости им.“ Опитвам се… но понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли едно наследство да унищожи цяла любов?

А вие как бихте постъпили? Какво е по-важно – спомените или парите?