Под безмилостния поглед: Майка ми и нейната власт над живота ми

— Къде си бил пак цяла нощ? — гласът на майка ми, Мария, проряза тишината в апартамента ми, докато още не бях успял да си събуя обувките. Стоеше в средата на хола, с ръце на кръста, а очите ѝ ме пронизваха като ледени игли. В този момент осъзнах, че ключът, който ѝ бях дал „за спешни случаи“, отдавна не служеше само за това.

— Мамо, моля те… — опитах се да запазя спокойствие, макар гневът да клокочеше в мен. — Не можеш просто да идваш когато си поискаш. Това е моят дом.

Тя изсумтя и се обърна към прозореца. — Твоят дом? Ако не бях аз, още щеше да живееш в панелката в Люлин с мухъл по стените! Забрави ли кой ти помогна да си купиш този апартамент?

В този момент се почувствах като онова малко момче, което стоеше пред нея с разкъсани колене и чакаше одобрение. Но вече не бях дете. Бях на тридесет и две години, с работа в ИТ фирма, приятели и мечти, които все още не смеех да изрека на глас.

— Мамо, благодаря ти за всичко, което си направила за мен — казах тихо. — Но имам нужда от пространство. Не мога да дишам така.

Тя се обърна рязко и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Пространство? Това ли заслужавам? След всичко? Аз съм ти майка! Само аз знам кое е най-добро за теб!

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Ива — момичето, с което излизах от няколко месеца. Погледнах към майка ми, която вече беше започнала да подрежда възглавниците по дивана така, както тя смяташе за правилно.

— Ще говорим по-късно — казах и излязох на балкона.

— Гришо, пак ли е тя? — попита Ива тихо. — Защо не ѝ кажеш истината?

— Опитвам се — прошепнах. — Но тя… тя просто не разбира. Винаги намира начин да ме накара да се чувствам виновен.

— Трябва да поставиш граници — настоя тя. — Иначе никога няма да бъдеш свободен.

Затворих телефона и се върнах вътре. Майка ми вече беше в кухнята и подреждаше хладилника.

— Купил си бира? — попита с упрек. — Знаеш, че алкохолът не е за теб.

— Мамо, моля те! — гласът ми потрепери. — Това е моят живот!

Тя ме погледна така, сякаш съм я предал. — Щом така мислиш… Аз само искам най-доброто за теб.

Вечерта премина в мълчание. Тя си тръгна без да каже довиждане. Остави след себе си мирис на парфюм и усещане за вина, което ме задушаваше.

Седнах на дивана и се загледах в снимката ни от морето през 1998-ма. Тогава бяхме само двамата. Баща ми ни беше напуснал, когато бях на осем. Оттогава тя беше всичко за мен — майка, баща, приятел… и надзирател.

Спомних си как всяка сутрин ми връзваше връзките на обувките и ми слагаше закуска в раницата. Как вечер ме чакаше пред блока, дори когато вече бях в гимназията. Как никога не позволяваше да остана сам с мислите си.

Когато завърших университета и получих първата си работа, тя настоя да се преместя при нея „докато се оправя“. Когато отказах, плака цяла седмица. После ми подари ключ за новия апартамент с думите: „За да знам, че винаги мога да ти помогна.“

С годините контролът ѝ стана по-фин. Питаше ме с кого излизам, какво ям, защо не съм се оженил още. Всяка неделя идваше без предупреждение и подреждаше дома ми така, както тя смяташе за редно.

Една вечер Ива остана у мен. На сутринта майка ми дойде и я завари по пижама в кухнята.

— Коя си ти? — попита студено.

Ива се смути, но се усмихна учтиво. — Аз съм приятелката на Гриша.

Майка ми я изгледа от глава до пети. — Надявам се знаеш какво правиш. Синът ми има нужда от сериозна жена до себе си.

След този случай Ива започна да се отдръпва. Казваше ми, че не може да живее в сянката на майка ми. Че докато не поставя граници, никога няма да бъда истински свободен.

Една вечер реших да поговоря открито с майка ми.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — започнах внимателно.

Тя седна срещу мен и скръсти ръце.

— Не мога повече така — казах тихо. — Обичам те, но имам нужда от собствен живот. Не можеш да идваш когато си поискаш. Не можеш да решаваш вместо мен.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Значи вече не ме обичаш? Всичко съм дала за теб! Жертвах младостта си!

— Обичам те! Но това не означава, че трябва да живея по твоя начин! — извиках отчаяно.

Тя стана рязко и тръгна към вратата.

— Ще видиш… Един ден ще разбереш какво е да си сам!

Вратата се затвори с трясък след нея.

Останах сам в тъмния апартамент. Чувствах се виновен и облекчен едновременно. Знаех, че съм направил правилното нещо, но болката беше огромна.

Оттогава минаха месеци. Майка ми рядко ми звъни. Ива вече не е част от живота ми. Понякога се питам дали можех да постъпя по друг начин. Дали някога ще бъда достатъчно силен да простя на майка си… или на себе си?

Кажете ми честно: има ли спасение от семейните окови или цял живот ще носим вината за чуждите жертви?