Последен шанс – Историята на едно българско семейство, разкъсано от ревност, недоверие и прошка

– Къде беше пак до толкова късно, Мите? – гласът на жена ми, Елена, проряза тишината в малката ни кухня в Люлин. Часовникът показваше 23:47, а аз още не бях съблякъл якето си. В очите ѝ гореше нещо между болка и гняв.

– На работа, къде другаде? – отвърнах рязко, макар да знаех, че лъжата ми тежи повече от умората. Не бях на работа. Бях в колата си, паркиран пред блока, опитвайки се да събера смелост да се прибера. Вече месеци наред между нас имаше стена, която не можехме да разрушим.

Елена не каза нищо повече. Само ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Дъщеря ни, Мария, отдавна спеше. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

Преди две години всичко беше различно. Бяхме щастливи – или поне така си мислех. Работех като техник в една фирма за асансьори, Елена беше учителка по български език в близкото училище. Вечерите прекарвахме заедно, смяхме се на глупави шеги, а Мария рисуваше по стените и ни караше да се караме на шега.

Но после дойде онова съкращение. Останах без работа и с всяка изминала седмица усещах как губя почва под краката си. Започнах да пия повече бира вечер, да се затварям в себе си. Елена се опитваше да ми помогне, но аз виждах само съжаление в очите ѝ. И тогава започнаха съмненията.

– С кого говореше по телефона? – питах я една вечер, когато я чух да се смее на балкона.
– С колежката ми, Мите! – отвърна тя раздразнено.
– Сигурна ли си?
– Какво намекваш? – очите ѝ се напълниха със сълзи.

Така започна всичко. Ревността ми се превърна в отрова. Проверявах телефона ѝ, ровех в чантата ѝ, следях я по пътя към училището. Тя плачеше все по-често, а Мария започна да се затваря в стаята си и да рисува само тъмни облаци.

Една вечер Елена не се прибра навреме. Телефонът ѝ беше изключен. Паникьосах се и започнах да звъня на всички нейни приятелки. Когато най-накрая се прибра към полунощ, аз вече бях изпил половин бутилка ракия и я чаках на вратата.

– Къде беше?! – изкрещях.
– На родителска среща! – гласът ѝ трепереше.
– Лъжеш! Сигурно си с някой друг!

Тя ме погледна така, сякаш вижда непознат човек пред себе си.
– Не мога повече така, Мите… – прошепна тя и се затвори в спалнята.

На следващия ден намерих бележка: „Тръгвам при майка ми с Мария. Помисли си какво искаш.“

Светът ми рухна. За първи път осъзнах колко самотен съм станал. Приятелите ми отдавна ме избягваха заради постоянните ми оплаквания и изблици на гняв. Родителите ми живееха далеч и не знаеха нищо за проблемите ни.

Минаха седмици. Опитвах се да звъня на Елена, но тя не вдигаше. Мария ми прати едно съобщение: „Тате, обичам те, но мама плаче всяка вечер.“

Това ме удари като шамар. Започнах да ходя на психолог – нещо, което винаги съм смятал за глупост. Там за първи път казах на глас: „Ревнувам я до лудост.“ Психоложката ме попита:
– Защо мислите, че не заслужавате любовта ѝ?
Не можах да отговоря.

С времето започнах да разбирам колко много съм наранил семейството си със собствените си страхове и несигурност. Започнах да пиша писма до Елена – истински писма на хартия, защото знаех, че така ще усети болката и искреността ми.

„Прости ми“, пишех ѝ. „Знам, че те изгубих заради себе си.“

След три месеца тя ми позволи да видя Мария в парка до блока на майка ѝ. Дъщеря ми ме прегърна силно и прошепна:
– Мамо още те обича… но много я боли.

Започнахме да се виждаме по-често – тримата заедно на кафе или разходка. Елена беше студена и затворена, но понякога погледът ѝ омекваше за миг.

Една вечер я поканих у дома – само двамата. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята.
– Знам, че ти причиних много болка – казах тихо. – Не мога да върна времето назад… но мога да ти обещая, че ще се боря за нас.
Тя дълго мълча.
– Не знам дали мога пак да ти вярвам…
– Знам… Но ще чакам толкова дълго, колкото трябва.

Мина още време. Започнах нова работа като техник в малка фирма в Младост. Всяка вечер пишех по едно писмо до Елена и го слагах под възглавницата ѝ, когато идваше у дома за малко.

Един ден тя дойде с Мария и каза:
– Ще опитаме пак… но само ако обещаеш никога повече да не ме подозираш без причина.
Паднах на колене пред нея и заплаках като дете.

Днес сме заедно – но белезите остават. Понякога усещам как Елена ме гледа с недоверие; понякога аз самият усещам старите страхове да напират. Но вече знам: любовта не е притежание, а доверие.

Питам се: Колко хора са загубили най-скъпото си заради собствените си страхове? Може ли прошката наистина да излекува всичко? Какво мислите вие?