Седмицата, която преобърна всичко: Майчината битка за бъдещето на сина ми

— Мамо, моля те, не ме оставяй пак тук! — гласът на малкия ми Петър трепереше, докато се вкопчваше в ръката ми. Беше неделя сутрин, а аз и съпругът ми Димитър стягахме багажа за първата ни почивка от години. Майка ми, баба Мария, стоеше на прага с ръце на кръста и онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

— Недей да се държиш като бебе, Петре! — изсъска тя. — Майка ти и баща ти имат нужда от почивка. Ще ти е добре при мен.

Петър ме погледна с големите си кафяви очи, пълни със сълзи. Сърцето ми се сви, но се опитах да го успокоя:

— Само седмица е, миличък. Баба ще се грижи за теб. Ще ти донесем подарък!

Той кимна неохотно, а аз се опитах да не обръщам внимание на тревогата, която ме глождеше отвътре. Винаги съм вярвала, че майка ми е стожерът на нашето семейство — строга, но справедлива. Но още първата вечер на морето не можах да заспя. Сънувах Петър — сам, уплашен, в тъмната стая на детството ми.

На петия ден телефонът звънна. Беше майка ми.

— Петър пак плаче. Не слуша! — гласът ѝ беше остър като нож. — Ако не престане, ще го заключа в стаята му!

— Мамо! — извиках. — Не смей да го заключваш! Той е само дете!

— Ти не знаеш какво е да се справяш с такова дете! — изкрещя тя и затвори.

Димитър ме прегърна, но аз вече знаех — трябваше да се приберем веднага. На следващата сутрин бяхме обратно в София.

Вратата на апартамента се отвори бавно. Петър стоеше в коридора, с очи пълни със страх и ръце, стиснати в юмруци.

— Мамо… — прошепна той и се хвърли към мен.

— Какво стана? — попитах тихо.

Той само поклати глава и зарови лице в рамото ми.

Майка ми излезе от кухнята:

— Прекалено го глезиш! Трябва твърда ръка! Аз така те възпитах!

Погледнах я — видях жената, която винаги е била силна, но никога нежна. Спомних си собственото си детство: студените вечери, когато ме наказваше да стоя сама в тъмното; думите ѝ, които още кънтяха в главата ми: „Само слабите плачат.“

Тази вечер седнах до Петър в леглото му.

— Разкажи ми всичко, миличък.

Той започна да плаче тихо:

— Баба ме заключи… Тъмно беше… Много се уплаших…

Сълзите му капеха по възглавницата. Прегърнах го силно и обещах:

— Никога повече няма да те оставя сам с нея.

На следващия ден казах на Димитър:

— Повече няма да позволявам майка ми да гледа Петър. Каквото и да струва това на нашето семейство.

Той кимна мълчаливо. Знаеше колко трудно ще бъде — майка ми щеше да се обиди, роднините щяха да шушукат зад гърба ни. Но аз вече бях взела решение.

Когато ѝ казах, тя избухна:

— Неблагодарнице! Аз те отгледах сама! Сега ме изхвърляш като парцал?!

Сълзите ѝ ме боляха, но болката на сина ми беше по-силна.

— Мамо — казах тихо — аз съм майка на Петър. И ще го защитавам от всичко, което го наранява. Дори това да си ти.

Последваха тежки дни. Майка ми не ми говореше с месеци. Роднините ни деляха на „прави“ и „криви“. В квартала започнаха слухове: „Виж я тая — не уважава майка си!“

Петър започна да спи спокойно едва след време. Вечер го гушках и му четях приказки — нещо, което никога не получих като дете.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали имах право да прекъсна връзката между баба и внук? Или просто счупих още една част от нашето семейство?

Но когато гледам Петър как се смее без страх, знам — понякога трябва да избереш между миналото и бъдещето.

А вие какво бихте направили? Колко далеч бихте стигнали, за да защитите детето си?