Татко намери щастието другаде, а мама потъна в мрак: Беше ли негова вината?

— Татко пак не се прибра, мамо. — Гласът ми прозвуча тихо в полутъмната стая, където мама лежеше на дивана, увита в тънкия си халат. Беше средата на ноември 1997-ма, а в нашия панелен апартамент в Провадия студът се промъкваше през дограмата. Мама не отговори. Само се обърна с гръб към мен и продължи да гледа втренчено в стената.

Тогава бях на десет. Не разбирах много от живота, но усещах, че нещо се е счупило у дома. Татко изчезваше все по-често. Понякога се връщаше късно през нощта, ухаещ на чужд парфюм и цигари. Друг път не идваше с дни. Когато беше тук, между него и мама се носеше ледена тишина, която можеше да се реже с нож.

— Не го чакай, Жаклин — прошепна веднъж мама, използвайки галеното ми име — Жаки. — Той си има нов живот.

Не разбирах какво значи това. За мен татко беше всичко — герой, който ме учеше да карам колело и ми купи първия шоколад „Кума Лиса“ от кварталната будка. Но напоследък той беше само сянка, която понякога минаваше през коридора и оставяше след себе си мирис на бензин и чужди думи.

Една вечер го чух да говори по телефона:

— Да, Мария… Ще дойда след малко. Не мога повече тук.

Мария. Името остана да кънти в ушите ми. На следващия ден татко си тръгна окончателно. Взе само една чанта и ключовете за новата си Лада Самара, която паркираше гордо пред блока. Мама не каза нищо. Само седна на дивана и повече не стана оттам.

Седмици наред тя не готвеше, не чистеше, не говореше с никого. Аз ходех на училище с измачкани дрехи и празен стомах. Съседките започнаха да шушукат:

— Горката Цвета… Мъжът ѝ я заряза заради онази от аптеката.

— А детето? Кой ще го гледа?

В училище също не беше по-леко. Децата ме гледаха странно, а някои дори ми подвикваха:

— Ей, Жаки, баща ти си хвана любовница!

Срамът ме караше да вървя с наведена глава. Вечерите прекарвах до мама на дивана, слушайки нейното тежко дишане и понякога тихите ѝ сълзи. Опитвах се да я разсмея:

— Мамо, виж какъв смешен нос има котката!

Тя само се усмихваше тъжно и ме галеше по косата.

Един ден баба дойде от село.

— Цвете, стани! Не може така! Детето ти има нужда от теб!

Мама не помръдна.

— Остави ме, майко… Всичко свърши.

Баба плака цяла нощ в кухнята. Аз я чух и тихо се промъкнах при нея.

— Бабо, ще се оправим ли?

Тя ме прегърна силно:

— Ще се оправим, Жаки. Трябва да сме силни.

Но аз вече не вярвах в чудеса.

Минаха месеци. Татко идваше рядко — носеше ми шоколад или нова играчка, но никога не оставаше дълго. Веднъж го попитах:

— Тате, защо не живееш вече с нас?

Той замълча дълго, после каза:

— Понякога хората спират да се обичат, Жаки. Но ти винаги ще бъдеш моята дъщеря.

Не му повярвах.

Мама потъваше все по-дълбоко в своя мрак. Веднъж я намерих в банята — седеше на пода и плачеше безутешно.

— Мамо, моля те… — прошепнах и я прегърнах.

Тя ме погледна с празни очи:

— Прости ми, Жаки… Не мога повече.

Тогава за първи път разбрах какво е депресия — макар че никой не използваше тази дума у дома или в града ни. Всички казваха „Цвета е нервна“, „Цвета е слаба“, „Цвета не може без мъж“. Никой не говореше за болката ѝ.

Аз пораснах твърде бързо. Започнах да пазарувам сама, да готвя макарони със сирене и да чистя апартамента. Вечерите прекарвах до прозореца, гледайки как лампите на новата кола на татко проблясват долу пред блока. Понякога си представях как той ще се върне и всичко ще бъде както преди.

Но това никога не се случи.

Години по-късно мама започна да става от дивана. Намери си работа като чистачка в училището ми. Беше тиха и затворена, но вече не плачеше толкова често. Аз завърших гимназия и заминах за Варна да уча икономика. Татко си остана с Мария и двамата имаха син — моят полубрат Петър.

Сега съм на тридесет и три и често се връщам към онези години. Питам се: беше ли татко виновен за мамината болка? Или просто животът ни постави пред изпитание, което никой не знаеше как да преодолее? В малкия ни град през 90-те никой не говореше за психично здраве или семейни травми — всичко беше срам и мълчание.

Понякога си мисля: ако тогава имаше кой да помогне на мама — психолог или просто приятел — дали щяхме да сме различни хора днес? Или съдбата ни беше предначертана още от първия момент, когато татко избра друг път?

А вие как мислите — можеше ли някой да спаси мама? Или вината е само негова?