Брат, който вече не ми говори: История за завистта, семейството и изгубената близост
– Не мога да повярвам, че пак всичко е за теб! – гласът на брат ми Даниел проряза тишината в кухнята като нож. Стоеше до масата, стиснал юмруци, а очите му горяха от гняв. Майка ни се опита да каже нещо, но той я прекъсна: – Винаги е било така! Мария това, Мария онова… А аз? Аз съм невидим!
Стоях до прозореца, с ключовете на новата кола в ръка. Беше подарък за осемнайсетия ми рожден ден – нещо, което никога не съм искала да раздели семейството ни. Но ето ни тук: баща ми мълчеше, майка ми плачеше, а Даниел… Даниел вече не ми беше брат.
Върнах се назад във времето, когато бяхме малки. Играехме на двора в Пловдив, катерехме се по дърветата и се прибирахме вкъщи с ожулени колене. Даниел винаги ме защитаваше от по-големите деца. Вечер си разказвахме тайни под завивките и мечтаехме как един ден ще обиколим света заедно. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще се гледаме като непознати.
– Защо просто не можеш да се зарадваш за мен? – прошепнах, но той вече беше излязъл с трясък.
Майка ми седна до мен и хвана ръката ми. – Не е твоя вината, Мария. Просто… може би трябваше да изчакаме с колата. Знаеш колко трудно му е напоследък.
Знаех. Даниел беше по-голям с две години, но все още живееше с нас. Работеше в кварталната автомивка и спестяваше за собствена кола. Всяка вечер броеше левчетата си и мечтаеше за свобода. А сега аз получих всичко наготово.
Седмици наред той не ми говореше. Излизаше рано сутрин, връщаше се късно вечер и избягваше да ме поглежда. Опитах се да го заговоря:
– Дани, хайде да излезем някъде с колата? Можем да идем до Бачково, както едно време…
– Не ми се занимава – отвърна сухо и затръшна вратата на стаята си.
В училище приятелките ми завиждаха за новата кола, но аз усещах само тежест в гърдите. Всяко завъртане на ключа ми напомняше за празното място до мен. Започнах да избягвам да карам. Оставях колата пред блока с надеждата Даниел да забележи, че не я използвам, че не искам да го нараня.
Една вечер го чух да говори по телефона:
– Не знам, Пешо… Просто не мога повече тук. Всичко е заради нея. Винаги тя получава всичко…
Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да съм причина за болката му. Опитах се да поговоря с родителите ни:
– Може би трябваше да купите кола и на двама ни… Или поне да изчакате Даниел да си купи сам.
Баща ми въздъхна тежко:
– Знаеш ли колко трудно е да угодиш на всички? Искахме да те зарадваме… Не сме мислили, че така ще стане.
– Но стана – отвърнах тихо.
Скоро след това Даниел започна да се прибира все по-късно. Веднъж го видях да стои до спирката с група момчета от квартала – пушеха и се смееха шумно. Когато ме видя, извърна глава.
Една нощ чух как влиза тихо у дома. Излязох в коридора:
– Даниел… Моля те, поговори с мен.
Той ме погледна с празен поглед:
– Няма какво да си кажем.
– Аз съм ти сестра…
– Беше – каза той и затвори вратата на стаята си.
Тогава разбрах – бях изгубила брат си. Не заради колата, а заради всичко натрупано през годините: малките несправедливости, предпочитанията на родителите ни, неизказаните думи. Колата беше само последната капка.
Минаха месеци. Даниел си намери нова работа и се изнесе под наем с приятели. Вкъщи стана тихо. Родителите ми се преструваха, че всичко е наред, но аз виждах болката в очите им.
Понякога го виждах на улицата – подминаваше ме все едно съм въздух. Опитах се да му пиша съобщения: „Липсваш ми“, „Моля те, прости ми“, „Обичам те“… Никога не получих отговор.
Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Какво струва една кола срещу любовта между брат и сестра? И дали някога ще намерим пътя обратно един към друг?
А вие… бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?