Цената на добротата: „Дадох всичко на семейството си, а накрая останах сама“

– Елена, пак ли ще закъснееш? – гласът на майка ми пронизваше коридора, докато аз с треперещи ръце закопчавах палтото си.

– Мамо, трябва да тръгвам, иначе ще изпусна автобуса за работа. – Опитвах се да не покажа колко съм уморена. Вече трета година работех на две места, за да изплащам кредита за апартамента, който купихме след смъртта на баща ми. Майка ми и брат ми – Петър – разчитаха изцяло на мен. Тя беше пенсионерка, а той – вечният студент, който все не можеше да завърши.

– Не забравяй да оставиш пари за сметките! – напомни ми тя, докато аз вече бях на прага.

– Ще ги оставя на масата. – Отговорих тихо и затворих вратата след себе си.

В автобуса се облегнах на прозореца и се загледах в мрачното софийско утро. Питах се: „Докога ще издържа така?“ Всички около мен изглеждаха забързани, но аз се чувствах като в капан. Бях на 34, без собствено семейство, без време за приятели, без мечти. Всичко, което имах, отиваше за тях.

В офиса колежката ми Мария ме погледна със съчувствие:

– Пак ли не си спала? Елена, ти си като сянка!

– Няма как, Мария… Ако не работя, няма кой да плаща сметките вкъщи.

– А брат ти? Той не може ли да си намери работа?

– Опитах се да говоря с него… Винаги има оправдание. Сега уж учи за изпити.

Мария въздъхна и ме потупа по рамото:

– Трябва да мислиш и за себе си.

Но как да мисля за себе си, когато вкъщи ме чакат с протегната ръка? Вечерта се прибрах уморена до смърт. На масата ме чакаха майка ми и Петър.

– Елена, трябва да говорим – започна майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се свивам вътрешно.

– Какво има?

– Петър има нужда от нов лаптоп за университета. Старият вече не става.

Погледнах брат ми – той дори не ме погледна в очите.

– Мамо, нямаме пари за това сега. Трябва да платим тока и парното…

– Все ти нямаш! – избухна тя. – А ние какво да правим? Да стоим на тъмно ли?

Петър стана и излезе безмълвно от стаята. Майка ми ме изгледа укорително:

– Ако баща ти беше жив…

Това беше най-големият ѝ коз. Винаги го използваше, когато не получаваше своето.

Сълзи напълниха очите ми. Излязох на балкона и запалих цигара. София светеше под мен, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Минаха месеци. Петър най-накрая завърши университета, но вместо да си намери работа, започна да излиза по кафета с приятели и да харчи още повече пари. Майка ми го оправдаваше: „Момчето е уморено, заслужава почивка.“

Една вечер се прибрах по-рано и ги чух да говорят в кухнята.

– Елена пак ще ни изостави… Ще си намери мъж и ще ни зареже! – каза Петър.

– Не вярвам – отвърна майка ми. – Тя няма друг освен нас.

Сърцето ми се сви. Наистина ли така ме виждат? Като банкомат, като човек без свои мечти?

На следващия ден събрах смелост и им казах:

– Намерих си квартира. Ще се изнеса след месец.

Майка ми пребледня:

– Какво?! Как ще ни оставиш? Как ще оцелеем?

Петър само сви рамене:

– Тя винаги мисли само за себе си.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли мислех само за себе си? Аз ли бях егоистката?

Изнесох се в малка гарсониера в Люлин. Първите вечери плаках до късно. Чувствах се виновна, сякаш съм ги предала. Но постепенно започнах да усещам лекота. Започнах да излизам с приятели, записах курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала.

Майка ми рядко ми звънеше. Когато го правеше, беше само за пари или услуга. Петър не се обади нито веднъж.

Един ден получих съобщение от Мария: „Гордея се с теб! Най-накрая мислиш за себе си.“

Погледнах през прозореца към залеза над панелните блокове и се запитах: „Колко струва добротата в едно семейство? И кога тя се превръща в бреме?“

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте жертвали себе си заради другите?