Дъщеря отказва да дари бъбрек на баща си насилник: Историята на Мария

– Не можеш да ми откажеш! Аз съм ти баща! – гласът му ехтеше из тесния хол на панелката ни в Люлин, а очите му хвърляха искри. Стоях срещу него, стиснала юмруци, с гърба опрян в стената. Майка ми седеше на дивана, свита като сянка, с ръце в скута и поглед забит в пода.

– Мога – прошепнах. – И ще го направя.

Тишината се разля между нас като разлято олио по кухненския под. Баща ми, Георги, беше човек с тежка ръка и още по-тежък характер. Цял живот се страхувах от него – от думите му, от юмруците му, от това как можеше да ме унижи пред приятелите ми или да ме заключи в стаята за часове. Майка ми винаги казваше: „Той е такъв, но ни обича.“ Аз не вярвах.

Сега, на 30 години, вече не бях онова уплашено момиче. Бях Мария – жена с работа, приятели и собствено мнение. Но миналото не си тръгваше лесно. Когато лекарите казаха, че баща ми има нужда от бъбрек, всички погледи се обърнаха към мен. Единственото дете. Единствената надежда.

– Мария, моля те… – майка ми най-сетне проговори, гласът ѝ трепереше. – Той ще умре…

– А аз? – извиках. – Колко пъти умирах аз през тези години? Колко пъти се молех да спре? Да ме види? Да ме чуе?

Баща ми се изсмя горчиво:
– Големи думи! Всички деца са били шамаросвани! Това е възпитание!

– Не беше възпитание! – сълзите ми вече се стичаха по бузите. – Беше страх! Беше болка! Беше…

Спомних си как веднъж ме заключи на балкона посред зима, защото бях счупила чаша. Как ме наричаше „глупачка“ пред съседите. Как майка ми мълчеше и после ми носеше чай под одеялото.

Сега всички очакваха да забравя. Да простя. Да дам част от себе си на човек, който цял живот ми е взимал всичко.

Вечерта след скандала седях сама в стаята си. Телефонът ми звънеше – леля ми, братовчедка ми, дори съседката от третия етаж. Всички питаха едно и също: „Ще помогнеш ли на баща си?“ Никой не питаше как се чувствам аз.

На другия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Деси ме дръпна настрана:
– Миме, какво става?

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна:
– Не си длъжна да жертваш себе си за някой, който те е наранявал. Това не те прави лош човек.

Но в България хората мислят другояче. Семейството е свято. Родителят е над всичко. „Кръвта вода не става“, казват всички.

Вечерта майка ми дойде при мен в стаята.
– Моля те… Той ще се промени. Вече е друг човек.
– Не е друг човек, мамо. Просто е болен.
– Но ако умре…
– Ако умре, ще е заради собствените си избори.

Тя заплака тихо:
– Аз не мога без него…

Погалих я по косата:
– А аз мога ли без себе си?

Дните минаваха в напрежение. Баща ми не говореше с мен. Майка ми ходеше като призрак из къщата. Съседите ме гледаха осъдително. Веднъж чух как една жена шепне на входа:
– Ей я тая неблагодарната…

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не съм чудовище? Дали не трябва да забравя всичко и просто да помогна?

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в очите си. Видях там онова малко момиче, което все още трепери от страх. Видях и жената, която иска да живее свободно.

На следващия ден казах окончателно „не“. Баща ми не каза нищо – само ме изгледа с омраза. Майка ми плака цяла нощ.

Сега живея сама под наем в малък апартамент в Надежда. Понякога се чувствам виновна. Понякога се чувствам свободна. Хората говорят каквото искат.

Но аз знам едно: никой няма право да изисква жертви от онзи, когото е наранявал цял живот.

Питам ви: Ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Щяхте ли да дадете част от себе си на човек, който ви е взел всичко?