Доверие на ръба: Изповедта на една предадена съпруга и приятелка

— Не мога повече, Лили! — гласът на Мария трепереше по телефона, докато аз стоях пред огледалото и се опитвах да прикрия тъмните кръгове под очите си. — Петър пак не се прибра навреме. Мисля, че има друга.

В този момент оставих четката за грим и се загледах в отражението си. Бях свикнала с тези разговори — години наред Мария ми звънеше посред нощ, плачеше, обвиняваше себе си, после него. Аз винаги бях до нея. Давах съвети, слушах, прегръщах я, когато се сриваше. Никога не съм се съмнявала в нея. Беше ми като сестра — единствената, която знаеше всичко за мен.

— Ще мине и това, Мария — казах й тихо. — Може би просто е уморен от работа. Говори с него, не си измисляй най-лошото.

— Само ти ме разбираш — прошепна тя. — Ако не беше ти, отдавна да съм се отказала.

Затворих телефона и се обърнах към мъжа си, Даниел, който седеше на дивана и гледаше новините. Усмихна ми се бегло. В този момент не подозирах нищо. Вярвах му безрезервно — както вярвах и на Мария.

Години наред животът ми беше като добре подредена витрина: две деца, хубав апартамент в София, уикенди на село при родителите ми, вечери с приятели. Мария беше неизменна част от всичко това — тя и Петър идваха често у дома, децата ни играеха заедно, а ние обсъждахме живота над чаша вино.

Но преди няколко месеца нещо се промени. Даниел започна да се прибира късно, беше разсеян, избягваше погледа ми. Когато го питах какво става, отговаряше кратко:

— Много работа имам, Лили. Не ме разпитвай.

Опитвах се да не драматизирам. Знаех колко е трудно в днешно време да запазиш работата си. Но една вечер, докато преглеждах снимки в телефона му (нещо, което никога не правех), попаднах на съобщение от непознат номер: „Липсваш ми. Не мога да спя без теб.“

Сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да мисля. Даниел излезе от банята и ме видя с телефона му в ръка.

— Какво правиш? — гласът му беше остър.

— Кой ти пише? — попитах тихо.

Той замълча, после изтръгна телефона от ръцете ми.

— Не е това, което си мислиш — каза сухо и излезе от стаята.

От този момент започнах да се съмнявам във всичко. Всяка негова дума ми звучеше фалшиво. Започнах да следя поведението му, да търся улики. Една вечер реших да го проследя след работа. Видях го да се качва в колата на… Мария.

Светът ми рухна. Не можех да повярвам на очите си. Двете най-важни фигури в живота ми — мъжът ми и най-добрата ми приятелка — бяха заедно. В този момент всичко придоби смисъл: честите им срещи „случайно“, тайните погледи, които си разменяха на семейните ни вечери.

Прибрах се вкъщи като в сън. Не можех да плача, не можех да крещя. Просто седях на леглото и гледах в празното пространство. На следващия ден Мария ми звънна:

— Лили, трябва да поговорим — гласът й беше странно спокоен.

— За какво? — попитах ледено.

— За нас… За всичко.

Срещнахме се в любимото ни кафене до НДК. Тя седеше срещу мен с наведена глава.

— Съжалявам… — прошепна тя. — Не знам как стана така. Не исках да те нараня…

— Колко време? — прекъснах я аз.

— Година… Почти година.

Почувствах се като удавник без дъно под краката си. Всички спомени нахлуха в съзнанието ми: как я утешавах заради Петър, как й казвах да не се отказва от брака си… а тя през цялото време е била с моя мъж.

— Защо? — попитах тихо.

— Чувствах се сама… Петър ме пренебрегваше… А Даниел беше до мен… Случи се просто…

Изправих се рязко и напуснах кафенето без да кажа нищо повече. Вкъщи Даниел ме чакаше притеснен.

— Лили… Моля те…

— Не искам обяснения! — извиках през сълзи. — Искам само истината!

Той млъкна за миг, после каза:

— Обичам те… Но не знам какво стана между мен и Мария. Беше грешка…

Седмици наред живях като призрак. Децата усещаха напрежението, майка ми ме гледаше с тревога:

— Какво става с вас? Защо си толкова тъжна?

Не можех да й кажа истината. В България хората още гледат с пръст жената, която „не е опазила“ мъжа си или приятелката си.

В крайна сметка реших да напусна Даниел. С Мария прекъснах всякакъв контакт. Болеше ме ужасно, но трябваше да избера себе си пред лъжата.

Днес живея сама с децата и се уча отново да вярвам — най-вече на себе си. Понякога нощем се питам: „Можеш ли някога пак да се довериш напълно? Или предателството остава завинаги белег върху душата?“