Една грешка, която промени всичко – Историята на Мария

– Как можа, Мария? Как можа да ни причиниш това? – Гласът на майка ми ехтеше в малката кухня, а баща ми стоеше до прозореца, с гръб към мен, сякаш не искаше да ме вижда. Беше ноември, дъждът барабанеше по стъклата, а въздухът беше натежал от болка и разочарование.

Стоях пред тях с наведена глава, ръцете ми трепереха. Не можех да ги погледна в очите. Бях направила нещо непростимо – изневерих на Петър, човекът, когото обичах от ученическите си години. Всичко започна като невинно приятелство с колегата ми Димитър. Работехме заедно в една счетоводна фирма в Пловдив. Дълги часове, общи проекти, споделени тайни. Неусетно започнах да се чувствам жива отново, след години рутина и тишина у дома.

Петър беше добър човек – тих, работлив, отдаден на семейството ни. Но между нас се беше появила пропаст. Говорехме си само за сметки, децата и какво ще вечеряме. Чувствах се невидима. И когато Димитър ме покани на кафе след работа, приех без да мисля. После още едно кафе, после вечеря… Докато една вечер не се прибрах у дома.

Майка ми разбра първа. Видя съобщенията в телефона ми, когато го оставих на масата по време на семейна вечеря. Не каза нищо тогава, но очите ѝ се напълниха със сълзи. На следващия ден ме повика в кухнята и ме попита право в очите:

– Мария, има ли нещо, което трябва да знам?

Сърцето ми се сви. Излъгах я. Казах ѝ, че всичко е наред. Но тя знаеше. Майките винаги знаят.

Скоро след това Петър разбра. Не знам как – може би майка ми му е казала, може би сам е усетил промяната в мен. Вечерта, когато ме погледна с онзи празен поглед и каза: „Мария, ти вече не си тук“, разбрах, че съм изгубила всичко.

Разводът беше бърз и болезнен. Децата останаха при мен, но вече не бях същата майка. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание и напрежение. Майка ми идваше често да помага, но между нас имаше стена. Баща ми почти не говореше с мен.

Димитър изчезна от живота ми толкова внезапно, колкото се беше появил. Оказа се женен – нещо, което разбрах твърде късно. Останах сама с вината си.

Години минаха. Работех много, опитвах се да бъда добра майка и дъщеря. Но всяка вечер, когато децата заспиваха, оставах сама със себе си и мислите си. Всяка сутрин се питах дали някога ще ми простят – семейството ми, Петър… и аз самата.

Един ден срещнах Петър на пазара в Капана. Беше с нова жена – усмихната, млада. Погледна ме за миг и кимна леко. В този момент разбрах колко много съм го наранила. Не можех да го виня, че е продължил напред.

Майка ми остаря пред очите ми. Един ден седнах до нея на дивана и прошепнах:
– Мамо, ще ми простиш ли някога?
Тя ме прегърна силно и каза:
– Детето ми, най-трудното е да простиш на себе си.

Децата пораснаха. Синът ми замина да учи в София, дъщеря ми започна работа в местната книжарница. Виждах болката в очите им всеки път, когато темата за баща им излизаше наяве.

Сега съм на 42 години и все още се боря със себе си. Понякога се чудя дали една грешка може да определи целия ти живот. Дали заслужавам втори шанс? Може ли човек да започне отначало след като е изгубил всичко?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана?