Истината, която не исках да чуя: Един неочакван разговор преобърна живота ми

– Не мога да повярвам, че пак ще идват у нас! – гласът на Мария прозвуча остро в слушалката, а аз застинах на място. Бях оставила телефона си на масата, докато оправях масата за вечеря, и явно разговорът не беше приключил. Не подозирах, че съм оставила микрофона включен, докато тя говореше с някой друг. – Те са толкова досадни, а дъщеря ѝ… не мога да я понасям! Винаги се държи така, сякаш е по-добра от всички. А мъжът ѝ – все се оплаква от нещо, все нещо не му е наред. Не знам защо още се виждаме с тях.

Сърцето ми се сви. Мария беше най-добрата ми приятелка от гимназията. Преживяхме заедно толкова много – първите любови, изпитите, абитуриентския бал, дори раждането на децата ни. Винаги съм вярвала, че тя е човекът, на когото мога да разчитам безусловно. А сега, докато слушах думите ѝ, се чувствах като натрапник в собствения си живот.

В този момент в кухнята влезе дъщеря ми, Ани, с усмивка на лице. – Мамо, кога ще дойдат Мария и чичо Петър? – попита тя, а аз едва сдържах сълзите си. – След малко, миличка – отвърнах тихо и се опитах да се усмихна. Вътре в мен бушуваше буря. Какво да направя? Да ѝ кажа ли, че знам какво мисли за нас? Или да се преструвам, че нищо не се е случило?

Вечерта премина като в мъгла. Мария и Петър дойдоха, донесоха бутилка вино и домашна баница. Седнахме на масата, говорихме за работа, за децата, за новите цени в магазина. Мария се смееше, разказваше вицове, а аз я гледах и се чудех как може да бъде толкова фалшива. Всяка нейна дума ми звучеше като лъжа. Петър, както винаги, се оплакваше от шефа си, а Ани и малкият им син играеха на пода. Мъжът ми, Ивайло, не забелязваше нищо необичайно. Само аз знаех истината.

След като си тръгнаха, седнах на дивана и заплаках. Ивайло ме прегърна. – Какво има, мила? – попита той загрижено. – Нищо, просто съм уморена – излъгах. Не можех да му кажа. Не исках да го нараня, а и не знаех как да му обясня, че човекът, когото смятах за сестра, всъщност ни презира.

Дните минаваха, а аз се отдръпвах все повече. Не ѝ звънях, не ѝ пишех. Тя започна да забелязва. – Какво става с теб? – попита ме една сутрин, докато пиехме кафе в парка. – Нищо, просто съм заета – отвърнах. – Не ми се вярва. Не си такава. Какво съм направила? – настоя тя. В този момент не издържах.

– Чух какво каза за нас, Мария. Чух всичко. Не знам какво да ти кажа. Боли ме. Мислех, че сме приятелки, че можем да си казваме всичко. А ти… – гласът ми трепереше. Тя пребледня. – Не знаех, че си чула… Не го мислех така, просто бях ядосана, не знам защо го казах… – опита се да се оправдае. – Но го каза. И не беше само веднъж. Чувала съм и други неща. Защо, Мария? Какво сме ти направили?

Тя замълча. Дълго време седяхме в тишина. – Може би ти завиждам – прошепна накрая. – Винаги си имала всичко – хубаво семейство, добра работа, дъщеря ти е отличничка… А аз се чувствам провалена. Петър не ме обича, синът ми има проблеми в училище, а аз се чувствам сама. Понякога казвам неща, които не мисля. Прости ми, моля те.

Сълзите ми потекоха отново. – Не знам дали мога да ти простя, Мария. Приятелството не е състезание. Винаги съм била до теб, когато си имала нужда. Никога не съм ти завиждала, никога не съм те съдилила. Просто исках да бъдем приятелки, да се подкрепяме. – Знам, знам… – прошепна тя. – Ще направя всичко, за да ти докажа, че съжалявам. – Не знам дали това е възможно – отвърнах. – Доверието се гради с години, а се губи за миг.

След този разговор всичко се промени. Вече не можех да ѝ се доверя. Виждахме се по-рядко, разговорите ни бяха повърхностни. Ани често питаше защо не ходим у Мария, а аз не знаех какво да ѝ кажа. Ивайло усещаше, че нещо не е наред, но не настояваше. Вечерите ни станаха по-тихи, а аз се чувствах все по-самотна.

Един ден, докато вървях по улицата, срещнах старата ни класна, госпожа Димитрова. – Как си, мило дете? – попита тя с усмивка. – Добре съм – отвърнах, макар че не беше вярно. – А Мария? Винаги сте били неразделни. – Не сме вече – казах тихо. – Понякога хората се променят. – Да, но истинските приятелства издържат на всичко – каза тя. – Или поне така си мислим, докато не се сблъскаме с истината.

Вечерта, докато гледах как Ани си пише домашното, се замислих. Колко лесно е да загубиш доверие, колко трудно е да простиш. Дали някога ще мога да ѝ простя? Или раната ще остане завинаги?

Понякога се питам – струва ли си да се борим за приятелства, които ни нараняват? Или е по-добре да пуснем миналото и да продължим напред? Какво бихте направили вие на мое място?